Беше странно да се върне тук. Същата мрачна вътрешност, полирани щандове, продавачи с колосани яки. Но беше различно. Защото последния път, когато беше влязла през вратата, беше с майка си и двете пипнешком търсеха пътя си към нов живот на раздяла и към „Сейнт Урсула“. И през онзи ден беше видяла Даяна и Лъвдей Кеъри-Луис за пръв път, без дори да знае имената им, и скришно беше ги наблюдавала, поразена от приятелското им поведение, от красотата и чара на Даяна. И нямаше никакъв намек, никаква смътна представа колко близка ще стане с тези две интригуващи, лекомислени същества.
Но се беше случило. И ето я сега, след няколко месеца, бродеща нехайно из магазина с чудесния по-голям брат на Лъвдей и вече приета като една от клана Кеъри-Луис. Но заслугата не беше само на Джудит и тя знаеше това. Обстоятелствата по необикновен начин бяха променили живота й. Преди съвсем малко време бъдещето не й обещаваше нищо повече от четири години раздяла със семейството й и след като я приеха в училище, установяване в пансион за четири години и живот при леля Луиза. Но леля й почина и нейната смърт отвори вратите на Нанчероу за Джудит и разшири изгледите за подходящи случаи и възможности неимоверно.
— Добро утро, Едуард.
Дълбоките й и доста смущаващи размишления бяха прекъснати навреме от появяването на шивача, който излезе от някаква мрачна задна стая. Пъргав, той беше готов да се залови за работа. Шивашкият му метър беше преметнат през рамото, плешивата му глава сияеше като полирана.
— Добро утро, господин Тъкет. — Двамата се ръкуваха. Случаят явно беше традиционно официален.
Очите на господин Тъкет се разходиха по Джудит. Той сви вежди.
— Това не е малката Лъвдей, нали?
— За Бога, не. Това е нейна приятелка, Джудит Дънбар. Ще ни гостува в Нанчероу.
— А, това обяснява всичко. Така и си помислих, това не може да е Лъвдей. Така. Полковникът ми се обади тази сутрин и каза, че може да наминете. Ловен костюм от туид, каза той.
— Точно така. Всичките ми дрехи са ми станали малки.
Господин Тъкет огледа Едуард и си позволи сянката на усмивка.
— Да, виждам. Трябва добре да ви хранят там, където живеете. А сега бихте ли избрали първо плата, или първо да ви взема мерките?
— Първо мерките. Да свършим с тях.
— Много добре. Бихте ли минали оттук?
— Ще изчакаш ли малко, Джудит?
— Разбира се.
— Намери си стол.
Но когато те изчезнаха в светая светих на господин Тъкет, дискретно скрита зад черна завеса, тя се качи горе, в раздела за училищни стоки, и си купи три чифта три-четвърти чорапи, за да не носи никога, никога повече кафявите рипсени чорапи. По някаква причина след този дребен жест на предизвикателна независимост тя се почувства много по-уверена и изтича долу съвсем ободрена, намери си стол и седна да чака Едуард.
Наложи се да почака доста дълго. Но накрая Едуард и шивачът се появиха иззад завесата и момчето нахлузи пуловера си през главата.
— Извинявай — каза той.
— Няма нищо.
— Всички мерки трябваше да се сменят, обясни господин Тъкет. Този ловен костюм ще стане след известно време.
Последва изборът на плат, който трая дори по-дълго. Едуард изненадващо се оказа много придирчив. Показаха му дебели тетрадки с мостри, струпани на тезгяха, и всичките бяха прегледани и преценени. Много обсъждания бяха посветени на сравняване на предимствата на туида от Харис и този от Йоркшър. Десенът дали да е на зигзаг, на рибена кост или гладък сиво-зелен? Пробите се обръщаха, разглеждаха и отново обръщаха. Най-после Едуард си избра шотландски устойчив на тръни плат, мътнозелен, с едва забележими червени и светлобежови карета. Като го разгледа, Джудит го одобри.
— Никак не бие на очи — каза тя. — Много ще ти отива, ще се слива с фона в гората и в същото време е съвсем подходящ и да отидеш с него на обедно парти и дори на църква.
— Точно така, госпожице — грейна господин Тъкет. Той прегъна ъгълчето на избрания плат и го забоде с карфица. — Ще го поръчам незабавно и ще го започна веднага щом пристигне. Ще стане готов преди края на ваканцията. Трябва ли ви и още нещо? Ризи? Вратовръзки? Чорапи? — Той понижи глас. — Бельо?
Но на Едуард му беше достатъчно. Време беше да си тръгват. Господин Тъкет ги изпрати до вратата с толкова парадност и достойнство, колкото самият Нетълбед, и им пожела приятен следобед.
Стъпил благополучно на тротоара, Едуард въздъхна облекчено.
— Ох! Свърши се. Хайде да отидем да пийнем нещо и да обядваме.
— Струваше ми се, че го правиш с удоволствие.