— До един момент. Но отнема страшно много време.
— Харесвам туида.
— Във всеки случай е по-хубав от този на зигзаг. Поне няма да приличам на второразряден букмейкър. Хайде, да вървим. — И той пъхна ръка под лакътя й и я поведе през улицата, като пропусна на сантиметри две коли и велосипед.
— Къде отиваме? — попита Джудит, като подтичваше по тротоара, за да не изостава от едрите му крачки.
— Не знам. Ще намерим нещо.
Това, което намери, беше кръчма, но имаше градина, така че Джудит не трябваше да влиза в бара. Градината беше много малка, с ниска каменна стена и над нея имаше хубав изглед към пристанището и морето зад него. Имаше няколко маси и столове наоколо и относително на завет, така че не беше прекалено студено. Той я настани на една от масите и попита какво иска да пие. Поръча си Ориндж Корона, която все още й беше любима, а той се разсмя и влезе вътре, като наведе глава през ниската врата. След малко излезе, като носеше нейната оранжада, халба бира и обедно меню, написано на ръка на лист с подвити ъгли.
— Боя се, че не е толкова висока класа като Митр, но поне си спестихме онази убийствена тишина, нарушавана само от оригвания, или още по-лошо — от мишето скърцане на приборите по порцелана. — Той се смръщи над менюто и изкриви надолу ъглите на устата си в смешна гримаса. — Бифтек в тесто. Наденичка и пюре. Корнуолски домашно приготвени хлебчета с месо. Нека бъдат хлебчетата.
— Добре.
— Обичаш ли хлебчета с месо?
— Много.
— И за десерт можеш да си избереш плодов сладкиш със сметана, желе или сладолед. Също домашни.
— Може и да не ми остане място след хлебчетата.
— Може би.
Той вдигна поглед, когато жена в престилка излезе от бара и дойде да вземе поръчката им. Едуард я даде с царствен вид, прикриващ шестнадесетте му години. Джудит с удивление реши, че е необикновено обигран.
— Ще си вземем хлебчета.
— Отлично. — Той й се усмихна широко и тя добави: — Любими.
Мястото наистина беше хубаво. Той се оказа прав. Много по-добро от „Митр“. Не беше студено, щом си с палто, а е удоволствие да седиш на въздух, с високо небе, носещи се по него облаци и кръжащи, хлъзгащи се чайки с безкрайните им крясъци около мачтите и палубите на рибарските лодки. Приливът прииждаше и в далечния край на залива Сейнт Майкъл Маунт сякаш плуваше в синьото море, а зъберите на замъка бяха остри и приличаха на изрязани от хартия в прозрачния въздух.
Тя се облегна назад и отпи от чашата си.
— Кога напусна дома си?
— Преди две-три години. Когато Атина се върна в Швейцария. Бог знае дали и кога ще си дойде вкъщи.
— Не знаех, че вече си се върнал.
— Как би могла да знаеш?
— Мислех, че Лъвдей можеше да ми каже.
— Ама че надежда! Тя мисли само за онази проклета Тинкърбел. — През дървената маса той внезапно се усмихна. — Приятна ли ти е възможността да прекараш цял месец в Нанчероу, или от това ти се свива сърцето?
Стигна й умът да разбере, че се закача с нея.
— Не. Не ми се свива.
Усмивката му изчезна. Внезапно станал сериозен, той каза:
— Мама ми каза за леля ти, убита толкова ужасно. Кошмар. Съжалявам. Трябва да е било страшен шок.
— Да, беше. Но тя никога не е шофирала много внимателно.
— Ходих в къщата й.
— Ходил си там?
— Да. Палмър и аз бяхме натоварени със задачата да отидем със семейния камион и да докараме тук всичките ти неща. В първия си свободен ден трябваше да работя като вол.
— Много любезно от твоя страна.
— Нямах голям избор.
— Как… Как изглеждаше Уиндиридж?
— Малко неприветлив.
— Една и Хилда бяха ли там?
— Двете стари прислужници. Да, все още са там и ни помогнаха да подредим всичките ти неща. Всичко е готово и опаковано. Много грижливо.
— Къщата винаги е била неприветлива… — Питаше се дали той е зърнал Били Фосет да обикаля наоколо и да гледа какво става там, но реши да не задава въпроси. Сбърчи нос. — И пълна с необикновени реликви от живота на леля Луиза в Индия. Кожи, слонски крака и медни гонгове.
— Всъщност не съм влизал в тази част на къщата, така че не мога да съдя за вкуса й.
— А моите неща?
— Мисля, че Мери Милиуей се зае с тях. Подреди нещата ти, може би разопакова дрехите ти. Мама ми каза много твърдо, че розовата стая вече е твоя.
— Тя е толкова добра.
— Хич не я е грижа. Но обича да е пълно с хора наоколо. — Той вдигна очи. — Ура, хлебчетата ни пристигат. За малко да припадна от глад.
— Заповядай, любими. — Чиниите бяха тръшнати на масата. — Разправете се с това и всичко ще ви е наред.