Хлебчетата наистина бяха огромни и от тях се вдигаше аромат — на пара. Джудит взе нож и разряза своето на две, и врели парчета месо и картофи се изсипаха от половинките. Замириса й на лук и устата й се напълни. Порив на вятъра откъм морето духна косата й върху лицето. Тя я отметна назад и се усмихна на придружителя си.
— Толкова се радвам, че не отидохме в „Митр“ — каза му тя и вълна от задоволство, близка до щастие, я изпълни.
На връщане в Нанчероу, на слизане по склона към Розмълиън, Едуард беше осенен от поредната блестяща идея.
— Да отидем и да се обадим на леля Лавиния. Още не съм я виждал и може би ще придумаме Изабел да ни даде по чаша чай.
— Още съм натъпкана с хлебчето.
— И аз, но няма значение. — Той се наведе напред и тупна Палмър по мощното рамо. — Палмър, не трябва да се връщаш на работа, нали?
— Купих нещата, които беше ми поръчал полковникът. Той ги очаква. Казах, че ще се върна право вкъщи.
— В такъв случай може да ни докараш горе на хълма и да ни оставиш, а после ще се приберем пеша.
— Както искате.
— Добре. Отиваме. — Той отново се облегна назад и отметна перчема си от челото. — Ще ти хареса това, нали, Джудит? Лавиния винаги се радва да побъбри.
— Щом така искаш, разбира се. Но няма ли да й е неприятно да й се изсипем без предупреждение?
— Ни най-малко. Винаги е обожавала приятните изненади.
— Но сега е едва три и половина. Може би си почива.
— Тя никога не почива — уведоми я безцеремонно той.
И наистина беше съвсем прав — леля Лавиния не почиваше. Влязоха в къщата без много-много извинения и я намериха в окъпаната й в слънце всекидневна, седнала зад бюрото си, заета с кореспонденцията си. В огнището блещукаше малък огън и както и преди, очарователната стая заслепяваше и искреше от отразена светлина. Когато вратата шумно се отвори, тя рязко се обърна на стола си и вдигна ръка, за да си свали очилата. Изражението й при това грубо нарушаване на спокойствието й беше леко изненадано, но само за секунда. Като позна Едуард, изправен пред нея, то се смени с абсолютна радост.
— Миличък! — Тя остави писалката. — Каква великолепна изненада. Едуард! Дори не знаех, че си си дошъл.
Тя протегна ръка, той приближи, прегърна я и я целуна. Джудит видя, че сега тя беше облечена съвсем не така официално, както я помнеше от последния неделен обяд. Носеше дебела пола от туид, дебели чорапи и подходящи обувки. Дълга жилетка беше закопчана върху кремава копринена блуза, която откриваше блясък на златна верижка и колие от перли.
— Решихме да се отбием. Връщаме се от Пензанс в Нанчероу. Накарахме Палмър да ни остави тук и ще си отидем пеша.
— Господи, каква енергия. И Джудит с теб. От хубаво по-хубаво. В училищна униформа. Току-що ли ви разпуснаха? Каква радост за мен! Хайде сега елате, седнете и се разположете удобно, а ти, Едуард, трябва да ми разкажеш всичко, което си направил. От колко време си се върнал?
Тя се облегна назад, Едуард придърпа ниска табуретка, а Джудит седна на прозореца и ги гледаше двамата. Тя слушаше за живота в Хароу, за възможността да стане старши в пансиона и за успеха и другите дела на тима по ръгби. Той беше запитан за резултатите от изпитите и възможността да отиде в Оксфорд или Кембридж, после говориха за общи приятели, и за момчето, което Едуард беше довел вкъщи за лятната ваканция, и Джудит се чудеше как някой на възрастта на Лавиния може да бъде толкова обигран и заинтересован; как една личност, която никога не е имала собствено семейство, може да бъде толкова възприемчива към младото поколение и толкова наясно за истински важните аспекти на живота на това поколение. Предположи, че това се дължи вероятно на тясната й връзка с децата на Кеъри-Луис и поради тях никога не си е позволявала да се отстрани и да не е в течение на нещата.
Накрая Лавиния чу всичко, беше доволна и трябваше само да уточни настоящето.
— И какво правихте днес вие двамата?
Едуард й каза. Как са прибрали Джудит от „Сейнт Урсула“, как са му взели мерките за новия ловен костюм, как са яли пълнени хлебчета в градината на малка механа.
— Ох, колко ви завиждам. Няма нищо по-приятно от хубаво пълнено хлебче на чист въздух. А сега очаквам отново да сте гладни. — Тя дръпна назад ръкава си и погледна ръчния си часовник. — Вече наближава четири. Защо не отидеш до кухнята, мили Едуард, и не кажеш на Изабел да ни сервира чай. С малко късмет ще й е останал още маслен кейк. Или може би препечен хляб с маслини и подправки?
— Чудесно! Тъкмо се чудех дали ще стане дума за чая.