Едуард стана, силно се протегна и тръгна да търси Изабел. Когато вратата се затвори след него, леля Лавиния се обърна към Джудит.
— Сега мога да говоря с теб. — Тя си сложи очилата и загледа Джудит над тях. Лицето й отново беше станало сериозно. — Не исках да говоря пред Едуард, но бях толкова разстроена за теб, когато научих, че леля ти е загинала в оная ужасна автомобилна катастрофа. Добре ли си?
— Да. Добре съм.
— Да се случи нещо толкова трагично, и то точно на теб, на която семейството е в чужбина.
— Щях да се чувствам много по-зле, ако всички не бяха толкова добри и мили. Госпожица Като, господин Бейнс, Даяна. Всички всъщност.
— Даяна е много благородна душа. И най-важното е, че те посрещнаха толкова добре в Нанчероу. Много ме успокои, когато ми каза за намеренията си. Престанах да се тревожа за теб. Това означава, че можеш да отидеш в дом, в който те обичат, а нищо не е непоносимо, щом имаш нещо като семейство, дори ако не е твоето.
На Джудит й се стори, че трябва да обясни.
— Всъщност имам нещо като семейство в тази страна, защото имам леля Биди и чичо Боб. Те са страхотни, но тя в момента е много заета с нова къща, а чичо Боб и братовчедът ми Нед и двамата са във флота. Те винаги са тук и знам, че всякога мога да отида при тях. Но въпреки това отиването ми в Нанчероу прави всичко по-различно.
— Това е толкова весела къща! Там винаги нещо става. Понякога си мисля, че горкият Едгар съвсем се слисва. Ще си доволна там, Джудит, но помни, миличка, че ако по някаква причина се почувстваш леко унила или потисната, или самотна, или искаш да поговориш за нещо, или просто да обсъдиш проблемите, аз съм винаги насреща. В Дауър Хауз. И след като с години съм била омъжена за адвокат, съм станала превъзходен слушател. Няма да забравяш, нали?
— Няма. Няма да забравя.
— Чувам, че Едуард се връща. Изпратих го, защото Изабел го обожава, а обикновено не пия чая си преди четири и половина и не исках намръщено лице да се появи в кухнята. Но за Едуард ще направи и препечени филийки, и каквото й поиска, и до края на деня ще се разлива в усмивки.
Нанчероу
Същият ден, но по-късно.
Сега мога да си довърша писмото. Както виждате, вече съм тук, в същата стая, но сега е истински моя, защото всичките ми неща са тук. Те се чувстват съвсем като у дома си, а Мери Милиуей премести леглото така, че да има място за бюрото и книгите ми. Сега е шест часът, красива вечер и под прозореца си чувам гълъбите от двора, а ако подам глава през прозореца ще чувам морето.
Каква изненада! Едуард, братът на Лъвдей, дойде да ме вземе от училището с един от градинарите, който кара комбито на полковник Кеъри-Луис. Отидохме до Пензанс и до Медуейз, защото трябваше да му вземат мярка за нов костюм, и после отидохме да обядваме, а по пътя на връщане се отбихме да видим леля Лавиния, госпожа Боскауен, в Дауър Хауз. Ядохме препечен хляб и след това се прибрахме вкъщи пеша, което беше много по-далече, отколкото го помнех, и много ми олекна, когато най-после пристигнахме. Едуард е много добър. Той е на почти седемнадесет и е в Хароу, отива в Оксфорд, мисля, когато завърши училището. Той е ходил в Уиндиридж да ми събере нещата. Видял е Една и Хилда, които още са там, но трябва да отидат на нова работа.
Още не съм видяла Лъвдей или Даяна, тъй като не са се върнали от състезание в пони клуба, нито пък полковник Кеъри-Луис. Само Мери Милиуей, която ми помогна да разопаковам дрехите и да ги подредя. По-късно, като сляза за вечеря, ще видя всички.
Моля ви, пишете ми скоро за всичко, което правите, за да мога да си го представя. Или кажете на татко да прави снимки, за да видя как Джес расте. Искам да знам дали ще ходи на училище или ще взема уроци. И дали Голи е още там, или го е изяла някоя змия?
Писмото ми е доста объркано, но имах толкова неща да ви разкажа. Всичко се променя толкова бързо, че понякога е съвсем трудно да си в крак с всичко, и от време на време откривам, че се чудя дали не забравих да ви кажа нещо. Иска ми се да съм при вас и да мога да ви разказвам, да говоря за всичко. Мисля, че порастването е малко самотно нещо.
С много обич, и моля ви, не се тревожете. Аз съм добре.
Джудит
1938
В Сингапур, в бунгалото на Орчард Роуд, спящата Моли Дънбар стреснато се събуди, потънала в пот от паника, погълната от някакъв неразбираем и безименен страх. Почти разплакана, тя се запита: „Какво не е наред, какво се е случило“. Странно, защото дори не беше тъмно в средата на следобеда и огромният капан за комари си висеше закрепен за високия таван. Следобедна почивка. Никакви вампири, змии или среднощни нашественици. Въпреки това зъбите й тракаха, дишаше плитко и неравно, сърцето й блъскаше като барабан. Известно време просто лежа вдървена в очакване ужасното нещо да връхлети. Но нищо не се нахвърли. Паниката бавно се разнесе. Кошмар, вероятно, но всякакъв сън, ако изобщо е сънувала, беше излетял от паметта й. Целенасочено успокои дишането си, накара вцепенените си мускули да се отпуснат. След малко безпричинният ужас се изпари и празнотата, която остави след себе си, бавно се запълни с пасивно, уморено облекчение.