Джудит седна на петите си.
— Добре.
От цялото семейство Кеъри-Луис Атина беше тази, която Джудит познаваше най-малко и следователно при първите срещи винаги беше малко смутена и стеснителна. Не че не беше дружелюбна или забавна, или отстъпчива като по-голяма сестра, защото тя беше всичко това. Работата беше там, че беше така сензационно блестяща и изтънчена, че общото въздействие на присъствието й можеше да те зашемети. При това не идваше често в Нанчероу. Приключила с дебютантските танци и Швейцария, тя вече беше напълно пораснала и прекарваше повечето от времето си в Лондон, като се прибираше да преспи в малката къща на майка си в Кейдоган Мюз и водеше живот, отдаден само на удоволствия. Нямаше дори истинска работа (казваше, че работата би й пречила на приятните импровизирани уговорки) и ако я питаха за безделието й, само се усмихваше неясно и измърморваше нещо за благотворителен бал, за чиято организация помага, или за изложба, за да се популяризира някой художник или скулптор, на чиято неразбираема творба твърдеше, че се възхищава.
Светският й живот течеше без прекъсване. Мъже бръмчаха около нея — пословичните пчели около гърнето с мед, и когато беше в Нанчероу, тя прекарваше повечето си време на телефона, като утешаваше нещастно влюбените момчета, обещаваше да ги потърси, когато се върне в Лондон, или скалъпваше някаква невероятна история за това къде се намира и колко е невъзможно в момента да е с тях. По едно време полковникът беше принуден да отбележи, че тя го е докарвала до разболяване толкова много пъти, че се чуди как още не е умрял.
Но Джудит й симпатизираше. По някакъв начин трябва да е ужасна отговорност да притежаваш такава красота. Дълга руса коса, безупречна кожа, огромни сини очи, обградени с черни ресници. Беше висока колкото майка си, стройна и дългокрака, носеше много червено червило и много червен лак на ноктите, винаги беше облечена в чудесни нови дрехи по най-последната мода. Днес, понеже тук беше провинция, беше с панталон с мъжка кройка и копринена риза, и жакет от камилска вълна с подплънки на раменете и блясъка на диамантена брошка, забодена на ревера. Джудит не беше виждала брошката досега и предположи, че тя е неотдавнашен подарък от някой обожател. Това беше още нещо около Атина. Тя непрекъснато получаваше подаръци. Не само за Коледа и на рождените си дни, а постоянно. И не просто цветя и книги, а бижута и дребни украшения, които да закачи на златната си гривна, скъпи малки кожи от самур и норка. Седнала тук на леглото, тя изпълни стаята с романтичния аромат на парфюма си, и Джудит си представи огромния флакон от шлифовано стъкло, набутан й от някой луд от желание да я притежава, и оставен безгрижно до дузина други на тоалетната й масичка.
Но въпреки това тя беше много приветлива и много щедра, когато раздаваше дрехите си и съвети как да си носиш косата. И не се надуваше ни най-малко. Тя внушаваше, без всъщност да го казва, че мъжете в действителност са нещо досадно, и беше много доволна да избяга от ухажванията им и да прекара малко, но не особено дълго време със семейството си.
Сега тя кръстоса крака и се настани удобно, за да си побъбрят.
— Обожавам цвета на пуловера ти. Къде го купи?
— В Плимут, последната Коледа.
— Разбира се. Тогава не беше с нас, нали? Липсваше ни. Как върви училището? Не ти ли е дошло до гуша от него? Аз едва не полудях от скука, когато бях на седемнадесет. И всички тези убийствени правила. Нищо, скоро ще свърши и тогава ще можеш да изфучиш до Сингапур. Едуард каза, че не си е представял колко затъпяващ е Хароу, докато не го е напуснал. Мисля, че Кембридж е отворил пред него цял нов свят.
— Ви… виждала ли си го напоследък?
— Да, дойде и прекара една нощ в Лондон с мен, преди да се отправи за Ароса. Прекарахме си чудесно, бифтеци, шампанско и голяма размяна на новини. Знаеш ли с какво се занимава той? Няма да повярваш. Записал се е в университетския клуб за летене и се учи да пилотира самолет. Не мислиш ли, че това е страхотно смело и героично?
— Да, мисля — каза Джудит напълно искрено. Самата мисъл да се учиш да летиш на самолет беше напълно ужасяваща.
— Той обожава това. Казва, че е най-вълшебното нещо на света. Да се носиш над всичко като чайка и да виждаш всички тези малки ниви.
— Мислиш ли, че ще се върне за Коледа?
— Длъжен е да си дойде. Рано или късно. Какво ще облечеш за коледните празници? Купи ли си нещо ново?
— Ами да, купих си. Не е съвсем ново, но още не съм го носила.
— Значи е ново. Разкажи ми.
— Направено е от сари. Мама ми изпрати едно за рождения ден, а майка ти ми помогна да нарисувам модела, после го занесохме на нейната шивачка и тя го уши.