Беше много приятно да обсъждаш дрехи с Атина по такъв „възрастен“ начин. Лъвдей никога не говореше за дрехи, защото я отегчаваха и не я интересуваше как изглежда. Но Атина моментално се заинтересува.
— Звучи сензационно. Може ли да го видя? Тук ли е?
— Да, в гардероба.
— Хайде, покажи го!
Джудит се изправи и отиде да отвори гардероба. Посегна към закачалката, на която висеше скъпоценната рокля, покрита с черна опаковъчна хартия.
— Хартията е предназначена да предпазва златните нишки от потъмняване. Всъщност не знам съвсем защо — обясни тя, като я махаше. — Беше ужасно трудно да се скрои, защото искахме да използваме десена на края, но Даяна се справи…
Последният слой хартия падна на пода и роклята се показа. Тя я държеше пред себе си и разпери полата, за да се види ширината й. Коприната беше толкова фина, че почти не тежеше, беше лека като въздух. По големия подгъв и маншетите на късите ръкавчета блестеше с отразена светлина основният златен мотив от края на сарито.
Атина зяпна.
— Мила, божествена е. И какъв цвят. Не тюркоазен, нито син. Абсолютно съвършена. — Джудит пламна от удоволствие. Беше много успокояващо не друг, а самата Атина да бъде толкова искрено ентусиазирана. — А обувките? — Тя присви очи. — Златни или сини?
— Златни. Нещо като сандали.
— Разбира се. Трябва да носиш златни бижута. Огромни обеци. Имам точно такива, ще ти ги заема. Божичко, ти ще съсипеш всички мъже в стаята. Наистина е дивна и съм луда от завист. Сега я завий отново, както си беше, и я прибери, преди да започне да потъмнява или каквото там беше.
Тя седеше и гледаше докато Джудит, не без известно затруднение, направи всичко това и върна роклята в безопасността на гардероба. После широко се прозина и погледна часовника си.
— Божичко, един без петнадесет. Не знам за теб, но аз умирам от глад. Хайде да слезем, преди Нетълбед да удари гонга. — Тя грациозно стана от леглото, прокара ръка по блестящата си коса и зачака готова. — Май не успя да разопаковаш много. По моя вина, прекъснах те. Нищо, можеш да довършиш по-късно. Не е ли божествено да знаеш, че е ваканция и пред теб има дни и дни? Цялото време на света.
Джудит беше събудена от вятъра, вихър, нахлул през нощта, и сега виеше откъм морето, удряше по стъклата и тропаше по рамките на прозорците. Беше все още тъмно. Беше открехнала прозореца, преди да си легне, но сега течението налиташе върху пердетата и те танцуваха като вампири, така че след малко тя стана и като потръпна от ледения въздух затвори прозореца и го притисна с райбера. Той все още потракваше, но пердетата се успокоиха. Тя запали лампата до леглото и видя, че е седем сутринта. Зората още не беше започнала да просветлява бурното утро, затова скочи отново в топлото легло и дръпна завивката над раменете си. Вече напълно събудена, тя лежеше и мислеше за деня пред нея, после за снощната вечер. Нанчероу бавно се изпълваше с хора. Последните гости, Джейн и Алистър Пийрсън, пристигнаха навреме за вечеря, след като бяха оцелели след дълго смразяващо пътуване с кола от Лондон. Цялата фамилия се стече в хола да ги поздрави, като ги прегръщаше и целуваше под отрупаните клони на бляскавата, феерично осветена коледна елха. Новопристигналите бяха привлекателна двойка, изглеждаха по-млади от годините си и донесоха със себе си отглас от лондонската изисканост, той в морскосин шлифер и шалче от фулар, тя в алено палто с яка от бяла лисица. Беше завързала копринен шал на главата си, но вътре беше топло и тя го развърза и свали, а тъмната й коса се разпиля по меката кожа на яката.
— О, мила!.. — Даяна беше явно развълнувана. — Чудесно е да те видим. Ужасно ли беше пътуването?
— Застрашително хлъзгаво, но Алистър не трепна нито веднъж. Мислихме, че се кани да завали сняг. Слава Богу, че децата и бавачката не бяха с нас. Тя щеше да се вцепени от страх.
— Къде ви е багажът? В колата?
— Да, и около милион пакета за под елхата.
— Ще ги внесем. Къде е Нетълбед? Нетълбед!
Но Нетълбед вече беше тук, като се качваше нагоре от кухнята.
— Не се безпокойте, мадам. Ще се погрижа за всичко.
Което, разбира се, и направи, и Пийрсънови бяха съответно настанени в спалня с четворно легло, където вероятно още спяха, ако не бяха събудени от бурята като Джудит.
Тя не показваше никакви признаци на затихване. Пореден внезапен щурм връхлетя върху къщата, заплющя дъжд и потече надолу по стъклата на прозорците. Джудит се надяваше той да не продължи цял ден, но времето беше последната й грижа. Много по-тревожно беше, че въпреки непрекъснатото натрупване на пакети под елхата, тя още не беше купила подарък за никого. Вече напълно будна, лежеше и мислеше за това, после скочи от леглото, намъкна халата си, седна зад бюрото и започна да прави списък. В дълга колона написа седемнадесет имена. Трябваше да купи седемнадесет подаръка, а имаше само три дни до големия ден. Нямаше време за губене. Бързо си направи план. Изми зъбите и лицето си, среса се, облече се и слезе долу.