Вече беше станало осем часът. Закуската в Нанчероу започваше в осем и половина, но тя знаеше, че полковник Кеъри-Луис, радвайки се на малко спокойствие, винаги идваше по-рано и четеше откъси от вчерашната преса, които вчера не беше имал нито време, нито възможност да прочете.
Тя отвори вратата на трапезарията и той беше там, седнал на стола си начело на масата. Изненадан, той остави вестника, погледна над очилата си и изражението му явно показваше недоволство от това нарушаване на спокойствието. Но когато видя Джудит, той любезно пренареди чертите си в някакво подобие на удоволствие. Тя не за пръв път помисли, че може би той е най-вежливият мъж, когото бе срещала.
— А, Джудит.
— Извинете. — Тя затвори вратата. В огнището огънят беше запази и от въглищата се носеше тежка, остра миризма. — Знам, че ви прекъсвам и че никак не ви се говори, но имам проблем и мисля, че можете да ми помогнете.
— Разбира се. Какъв е той?
— Амии… той е в това, че…
— Не ми казвай, преди да си получила нещо за ядене. После ще обсъдим проблема ти. Никога не вземай решения на празен стомах.
Тя се усмихна и се изпълни с обич към него. През годините, когато беше идвала в Нанчероу, дълбоко се беше привързала към полковника и отношенията им много скоро загубиха първоначалната стеснителност и станаха, макар и не твърде близки, поне непринудени. Колкото до него, той се отнасяше към Джудит, ако не като към собствена дъщеря, поне като към любима племенница. И така тя послушно отиде до страничния плот, взе си варено яйце и чаша чай и се върна на масата до него.
— Така. Какво има?
— Ами коледните подаръци. Не съм купила нито един. В училище не можех, а преди да дойда нямах време. На семейството си изпратих много отдавна, разбира се, защото трябва да пристигнат в Сингапур навреме, но това е всичко. Само си направих списък, трябва да купя седемнадесет подаръка за всички тук.
— Седемнадесет? — Той изглеждаше умерено изумен. — Толкова ли сме много?
— Ами толкова ще бъдем на Коледа.
— Какво искаш да направя?
— Всъщност нищо. Просто исках да разбера дали някоя кола ще ходи в Пензанс, за да отида да напазарувам. Не исках да кажа нищо на Даяна, защото тя има толкова работа тук с пристигащите гости и какво ли не. Но си помислих, че вероятно вие ще можете да уредите нещо.
— Правилно си дошла при мен. Даяна се върти като пумпал. От нея сега не можеш да чуеш смислена дума. — Той се усмихна. — Защо да не отидем заедно с теб в Пензанс тази сутрин?
— О, нямах намерение да искам вие да ме закарвате дотам.
— Знам, че не искаш, но аз и без това трябва да отида до банката и това може да стане и тази сутрин. — Той вдигна глава да погледне през прозореца, когато нов пристъп на дъжд и вятър връхлетя от морето. — И без това почти нищо друго не може да се направи в такова време.
— Наистина ли трябва да отидете до банката?
— Да, наистина. Както знаеш, не съм много по пазаруването, така че всичките ми любимци получават от мен за Коледа плик с пари. Това е толкова лишено от въображение, че се опитвам да го направя по-вълнуващо, като се грижа банкнотите да бъдат нови, чисти и шумящи. И ще събера такива тази сутрин.
— Но това ще стане за миг, а на мен ми трябват най-малко два часа. Не искам да висите наоколо и да ме чакате.
— Ще отида в клуба, ще прочета вестниците, ще се срещна с някои приятели и като му дойде времето, ще си поръчам питие. — Той дръпна ръкава си и погледна часовника си. — Ако не губим време, ще бъдем в Пензанс в около десет часа, което ще ни даде възможност да се върнем навреме за обяд. Трябва да си уговорим среща. Предлагам хотел „Мирт“ в дванадесет и половина. Това ти дава два часа и половина да си направиш покупките. Ако Даяна ходи да пазарува, два часа не й стигат. Просто са едно нищо. Трябва й половин ден, за да избере шапка.
Той толкова рядко се шегуваше, че на Джудит й идеше да го прегърне, но не го направи. Вместо това му каза:
— О, колко сте мил. Много съм ви признателна. Такова бреме смъкнахте от раменете ми.
— Никога не крий проблемите в себе си. Обещай ми. И ще се радвам на компанията ти. Сега бъди добро момиче и ми налей още чаша кафе…