Безмълвният шок трая само миг, за да го смени почти моментално радостен скок на сърцето й. Тя усещаше как усмивката плъзва по лицето й и челюстта й увисва от смайване.
— Едуард!
— Изненада, изненада!
— Но какво правиш… как дойде… Какво правиш тук?
— Дойдох да те търся.
— Мислех, че си още в Ароса.
— Пристигнах тази сутрин с нощния влак от Лондон.
— Но…
— Виж какво — той сложи ръка върху нейната над лакътя и лекичко я разклати, — не можем да говорим тук. Хайде да излезем. — Той погледна надолу към купчината чанти и пакети, които я заобикаляха. — Всичко това твое ли е? — Гласът му звучеше невярващо.
— Коледно пазаруване.
— Свърши ли го?
— Току-що.
— Тогава да вървим.
— Къде?
— В „Митр“. Къде другаде? Нали там имаш среща с татко?
— Да, но… — Тя смръщи вежди.
— Всичко ще бъде обяснено.
Той вече събираше пакетите й и с две пълни ръце проправи път към вратата. Тя бързо събра останалите на пода дреболии и забърза след него. Той отвори тежката стъклена врата с рамо и я изчака да мине през нея, после двамата тръгнаха по улиците под безмилостния дъжд, навели глави срещу вятъра, прекосяваха пътя с обичайното за Едуард невнимание и безгрижие и като изтичаха надолу по „Чепъл Стрийт“, се отправиха към топлината и подслона на стария хотел „Митр“. Вътре той я въведе във фоайето, което миришеше на бира и на цигарите от предната вечер, но в него гореше приветлив огън и нямаше други хора да им пречат.
Те продължиха да се устройват така, че да се чувстват удобно. Едуард нареди всичките й пакети в спретната купчинка на пода и й каза:
— Хайде, съблечи това прогизнало палто и се стопли. Да поръчам ли кафе? Вероятно ще е отвратително, но при малко късмет ще е поне топло.
Като се огледа, той видя звънец до огъня и отиде да го натисне. Джудит разкопча дъждобрана си и по липса на по-добро място го преметна на облегалката на изправен стол. От него като от развален кран бавно се стичаха капки върху избелелия турски килим. Тя смъкна вълнената си шапка и разтърси освободената си мокра коса.
Много стар келнер се появи на вратата. Едуард каза:
— Бихме искали кафе, моля. Много кафе, може би две канички. И бисквити.
Джудит намери гребена в чантата си и опита да направи нещо с косата си. На рамката на камината имаше огледало и тя се изправи на пръсти, за да може да види отражението си. Видя лицето си, розови от вятъра бузи и очи, светнали като звезди. „Щастието си личи“, помисли си тя. Тя махна гребена и се обърна към него.
Той изглеждаше чудесно. Небръснат, но прекрасен. Силно загорял, здрав и силен. След като поръча кафето, съблече прогизналото си скиорско яке. Под него носеше джинси и морскосин пуловер с поло яка. Джинсите бяха потъмнели от вода и когато дойде да постои край буйния огън, от тях се издигна лека пара.
— Изглеждаш страхотно — каза тя.
— Ти също.
— Не знаехме, че си идваш вкъщи.
— Никога не пращам телеграми и каквото и да е. Но винаги си идвам. Не бих пропуснал Коледа за всичките ски на света. Ако бях казал кога се връщам, мама щеше да се засуети за посрещане на гарата и всичко такова. По-добре да минаваш без крайни срокове, особено когато идваш от Европа. Никога не знаеш дали ще успееш да хванеш влака или дали ще тръгне фериботът.
Джудит разбра гледната му точка и реши, че това е много добра философия. Но…
— И така, кога пристигна? — попита тя.
Той посегна към джоба на панталона си за цигарите и запалката и отговори чак когато пое дълбоко от запалената цигара. Изпусна облак дим и й се усмихна.
— Казах ти. С нощния влак. Пристигнах в седем сутринта.
— И никой не те посрещна?
Той потърси с очи къде да седне и избра стар фотьойл. Премести го с бутане по килима по-близо до огъня и се отпусна в него.
— И така, какво направи?
— Беше малко рано да звъня вкъщи и да искам транспорт, а съм прекалено стиснат, за да взема такси, затова си оставих багажа на гарата и отидох в клуба на татко. Започнах да чукам на вратата, докато някой ми отвори.
— Не знаех, че си член на клуба на баща си.
— Не съм, но ме познават. Извъртях им сълзлива история и ме пуснаха. А когато им казах, че пътувам от два дни, че съм уморен и мръсен, позволиха ми да използвам банята и киснах в топла вана цял час, а после една мила дама ми направи закуска.
Тя се изпълни с възхищение.
— Едуард, какво нахалство!
— Мисля, че е по-скоро умна хитринка. Супер закуска. Бекон с яйца, наденичка и врял, много горещ чай. И виж ти — точно когато довършвах това огромно пиршество — не бях ял дванадесет часа — кой мислиш че влезе — татко!