— И той ли беше слисан колкото мен?
— Почти.
— Ама че си лош. Можел е да получи инфаркт.
— О, не говори глупости. Само много се зарадва, като ме видя. И седна, пихме заедно още чай и ми каза, че те е довел в града да направиш пазаруването си за Коледа и че ще се срещнете в дванадесет и половина. Затова дойдох да те намеря и да побързаме.
— Защо се сети за „Мидуейз“?
— Ами нямаше те в никой друг магазин, затова те потърсих и там. — Той се ухили. — Успешно.
Самата мисъл за това, че в това ужасно време той е обикалял Пензанс да я търси, дълбоко трогна Джудит и я изпълни с приятна топлота. И каза:
— Можеше просто да си седиш удобно в клуба и да четеш вестник.
— Не ми се седеше удобно, където и да било. Бях седял в душни вагони достатъчно дълго. Кажи ми как си…
Но преди да успее да му отговори, древният келнер се появи с поднос с канички кафе, чаши и чинийки и две изключително малки бисквитки в една чиния. Едуард пак бръкна в джоба си, извади шепа монети и му плати.
— Задръжте рестото.
— Благодаря, сър.
Когато той си отиде, Джудит наля кафе. Беше черно и миришеше малко странно, но поне беше топло.
— Кажи ми, какво прави през това време? — настоя той.
— Нищо особено. Само учене и училище.
— Боже, съжалявам за теб. Нищо, скоро ще свърши и ще се чудиш как въобще си могла да го изтраеш. А Нанчероу?
— Още си е на мястото.
— Глупаво момиче, исках да кажа какво става там. Кой е дошъл?
— Вече всички, струва ми се, след като и ти си тук.
— А приятелите и роднините?
— Семейство Пийрсън от Лондон. Пристигнаха снощи.
— Джейн и Алистър? Хубаво, те са ценни хора.
— Мисля, че децата им и бавачката пристигат довечера с влака.
— Е, смятам, че всички ще трябва да изтърпим малко бъркотия.
— И Томи Мортимър идва за Коледа, но не знам точно кога.
— Неизбежно. — Той каза с медения глас на Томи Мортимър: — Даяна, скъпото ми момиче, едно мъничко мартини?
— О, стига, не е чак толкова лош.
— Всъщност по-скоро го харесвам, този стар чешит. А Атина не е ли довела някое задъхано гадже?
— Този път не.
— Това е най-малко причина за празнуване. Как е леля Лавиния?
— Още не съм я видяла. Пристигнах от „Сейнт Урсула“ едва вчера. Но знам, че ще дойде за коледната вечеря.
— Величествена в черно кадифе, милото старо момиче. — Той отпи от кафето си. — Боже, отвратително е.
— Разкажи ми за Ароса.
Той остави чашата си с подигравателно тракване и беше ясно, че няма да пие повече.
— Страхотно — отговори й той. — Всички влекове работят, няма много хора. Фантастичен сняг, слънце от сутрин до вечер. Карахме ски по цял ден и танцувахме почти по цяла нощ… Там има нов бар, „Тримата хусари“, където се събират всички. Обикновено ни разкарваха в четири сутринта. — Той внезапно запя: „Момичетата са създадени за целувки и любов, и защо пък аз да не съм за тях готов“. Ние карахме бенда да свири това всяка нощ.
Ние. Кои бяха ние? Джудит потисна безполезно бодване на ревност.
— Кой беше с теб? — попита тя.
— О, само приятели от Кембридж.
— Трябва да е било чудесно.
— Никога ли не си карала ски?
— Никога.
— Някога ще те заведа.
— Не мога да карам.
— Ще те науча.
— Атина ми каза, че се учиш да летиш.
— Научих се. Вече имам разрешително за пилот.
— Страшно ли е?
— Божествено е. Чувстваш се съвсем неприкосновен. Свръхчовек.
— Трудно ли е?
— Лесно като да караш кола и милион пъти по-прекрасно.
— Все пак мисля, че си ужасно смел.
— О, разбира се — иронично каза той, — истински неустрашим човек-птица. — Той внезапно дръпна ръкава на пуловера си и погледна часовника под него. — Дванадесет и петнадесет. След малко ще дойде татко, за да ни закара вкъщи. Корабът скоро потегля, така че да изпием по едно с мехурчета.
— Шампанско?
— Защо не?
— Не трябва ли да почакаме баща ти?
— Защо? Той не обича шампанско. Ти не го мразиш, нали?
— Никога не съм пила.
— Значи тъкмо е време да започнеш. — И преди да успее да възрази, той скочи на крака и отиде пак да звънне на келнера.
— Но… посред бял ден, Едуард?
— Разбира се. Шампанско се пие по всяко време на деня и нощта, това е едно от чаровните му предимства. Дядо ми често го наричаше ежедневното винце на богатите. Освен това какъв по-добър начин за нас с теб да започнем Коледа?
Джудит седеше пред тоалетката си, страхливо наведена към огледалото, и слагаше грим на клепачите си. Правеше го за пръв път, но коледният подарък от Атина беше хубава кутия с козметика от „Елизабет Арден“ и най-малкото, с което можеше да й благодари, беше да се справи със сложнотиите на гримирането. При грима за мигли имаше малка четчица, която тя намокри от крана и направи нещо като паста. Атина беше й казала да плюе върху грима, защото така траел по-дълго, но това й се стори малко отблъскващо и затова предпочете водата.