И всичко се върна. Милостиво останал извън съзнанието й толкова дълго, ужасът се върна, тя отново беше в киното, тъмното, мърляво малко кино, и ръката на Били Фосет беше на коляното й, опипваща, насилваща уединението й, пробивайки си път…
Паническата й реакция беше напълно инстинктивна. Това, което беше приятно и очарователно, изведнъж стана застрашително и нямаше смисъл да си казва, че това е Едуард, защото нямаше значение кой е. Тя просто знаеше, че не може да се справи с това сексуално натрапване. Не го искаше повече, нито можеше да се справи с него по-добре, отколкото когато беше на четиринадесет години. Не би могла да се спре, ако го искаше, но остро вдигна ръка и силно отблъсна гърдите на Едуард.
— Не!
— Джудит? — тя чу смайването в гласа му, вторачи се в лицето му и видя озадачената му гримаса.
— Не, Едуард — повтори тя и силно поклати глава. — Не.
— Защо е тази паника? Та това съм аз.
— Не искам. Ти не трябва…
Тя го отблъсна от себе си и той я пусна. Тя се дръпна назад, така че раменете й отново се притиснаха до твърдите ребра на рамката. За момент и двамата замълчаха. Тишината лежеше между тях, нарушавана само от свистенето на вятъра. Постепенно глупавата безпричинна паника на Джудит отмина, бясно препускащото й сърце възвърна нормалния си ритъм. „Какво направих?“, питаше се тя, потънала в срам, защото толкова бе искала да порасне, а пък се беше държала като стеснителна и шашната глупачка. Били Фосет. Внезапно й се прииска да запищи от яд към себе си. Помисли да опита да обясни всичко на Едуард и разбра, че никога няма да може.
Най-после каза:
— Съжалявам.
Прозвуча покъртително неадекватно.
— Не обичаш ли да те целуват?
Очевидно Едуард беше напълно объркан. Джудит намери време да се запита дали някога някое момиче се е отнесло към него така. Едуард Кеъри-Луис, този привилегирован, позлатен младеж, може би през целия си живот не е срещал човек, който да му каже „не“.
— Всичко е по моя вина — промълви тя унило.
— Мислех, че това искаш.
— Исках… Мисля… О, не знам.
— Не понасям да звучиш толкова нещастно… — Той направи крачка към нея, но с някаква безнадеждност тя протегна ръка и го задържа на разстояние. — Какво има?
— О, нищо. Нищо свързано с теб.
— Но…
Той замълча. Обърна глава и се ослуша. Зад завесата вратата на билярдната стая се отвори и тихо се затвори. Откриването им беше неизбежно и беше твърде късно нещо да се поправи. Тя отчаяна гледаше профила на Едуард и си каза, че го е загубила завинаги. Беше време да замълчи. Завесата се дръпна.
— Помислих си, че може да си тук — прошепна Лъвдей и Едуард пристъпи, за да й подаде ръка и да я издърпа на перваза при тях.
Тази нощ старият сън се върна. Кошмарът, който смяташе погребан и забравен завинаги. Спалнята й в Уиндиридж, отвореният прозорец, издутите от вятъра завеси. Били Фосет, който се катери по стълбата си, за да дойде при нея. А тя лежи парализирана от ужас, гледа и чака главата му да се появи над перваза със светнали хитри очи, с жълтозъбата си усмивка. И когато идва, тя скача будна, изпотена от страх, седнала изправена в леглото с уста, отворена в безгласен писък.
Като че ли той беше победил. Беше отровил всичко за нея, защото по някакъв отвратителен, ужасен начин беше го объркала с Едуард, и ръцете на Едуард бяха станали ръцете на Били Фосет, всичките й задръжки бяха оживели отново, а беше прекалено млада и неопитна, за да знае как да се справи с тях.
Лежеше в тъмната си стая в Нанчероу и плачеше във възглавницата, защото обичаше Едуард толкова много, а беше разрушила всичко и вече нищо нямаше да бъде както преди. Но беше решила всичко това без Едуард. На сутринта той я събуди, докато още спеше. Чу тихото му почукване и вратата се отвори.
— Джудит?
Беше тъмно, но лампата на тавана рязко светна и заслепи очите й с ярката си светлина. Така измъкната от съня, тя седна, като примигваше смутено.
— Джудит!
Едуард. Тя глупаво се вторачи в него. Видя го избръснат, облечен, с ясни очи, готов за новия ден, съвсем не приличаше на човек, който бе се покатерил на леглото си в три часа сутринта.
— Какво има?
— Не гледай така изплашено.
— Колко е часът?
— Девет.
Той отиде до прозореца да дръпне пердето и стаята се изпълни със сивата светлина на утро от късния декември.