— Успала съм се.
— Няма значение. Всички са се успали тази сутрин.
Той отиде до вратата да угаси лампата и след това се върна и седна безцеремонно на леглото й.
— Трябва да поговорим.
Споменът за изминалата нощ нахлу в нея.
— О, Едуард… — Тя почувства, че отново ще избухне в неудържими сълзи.
— Не гледай така измъчено. Виж… — Той се наведе и вдигна пеньоара й от килима до леглото. — Облечи го, иначе ще умреш от студ. — Тя се подчини, пъхна ръце в ръкавите и се обви с него. — Как спа?
Тя си спомни ужасния познат кошмар. И излъга:
— Добре.
— Радвам се. Виж сега, обмислих всичко добре и затова съм тук. Това, което се случи снощи…
— Аз съм виновна.
— Никой не е виновен. Може би не прецених вярно ситуацията, но няма да се извиня, защото според мен не направих нищо, за което трябва да се извинявам. Освен може би за това, че забравих колко малка си още. Така облечена, изглеждаща толкова прекрасна, ми се стори, че си порасла за минута. Но, разбира се, никой не може да направи това. Хората просто изглеждат, че са го направили, но вътрешно не се променят.
— Така е. — Джудит погледна надолу и видя ръцете си, които мачкаха края на чаршафа. — Исках да ме целунеш — каза тя с болка. — Исках да танцувам с теб и после поисках да ме целунеш. А после развалих всичко.
— Но не ме мразиш?
Тя го погледна право в очите, срещна този прям син поглед.
— Не, не те мразя.
— В такъв случай можем да забравим това.
— За това ли дойде да ме събудиш?
— Не само. Просто исках да бъда сигурен, че се разбираме помежду си. Защото не трябва да има никакво напрежение или несъгласие между нас. Не заради теб и мен, а заради останалите хора в къщата. Всички трябва да бъдем заедно още няколко дни и нищо не би било по-неудобно от натегната атмосфера, неговорене с някого, многозначителни забележки или мрачни лица. Разбираш ли какво ти казвам?
— Да, Едуард.
— Майка ми има остър нюх за човешките взаимоотношения. Не искам да ти отправя дълги изпитателни погледи или да ми задава многозначителни въпроси. Значи няма да демонстрираш из къщата печален образ?
— Няма, Едуард.
— Браво.
Джудит не отговори нищо, защото не знаеше какво да каже. Просто седеше, кипяща от смесени чувства.
Облекчението вземаше връх. Облекчение, че Едуард няма да започне да я игнорира и презира до края на живота й. Че все още иска да говори с нея, да останат приятели. И че не я смята за малка двулична съблазнителка. (Беше чула това сложно определение от Хедър Уорън, която пък беше го научила от брат си Пади. Той имаше приятелка, която много харесваше, но с която, въпреки боядисаната й коса, късите полички и съблазняващо поведение не беше стигнал доникъде. „Тя е проклета малка съблазнителка“, беше казал накрая на сестра си и беше си отишъл разгневен. При пръв удобен случай Хедър беше предала тази вълнуваща информация на Джудит, като даде ясно да се разбере, че такова поведение за мъжете не означава нищо.)
И така, облекчение. Но освен това Джудит беше и трогната от здравия разум на Едуард. Породен главно от загриженост за майка му и коледното й парти, но със сигурност е мислил мъничко и за нея.
— Напълно си прав, разбира се — каза тя.
— И така — усмихна се Едуард, — семейна лоялност?
— Те не са мое семейство.
— Но са много близо до това…
Това я изпълни с любов към него. Тя вдигна ръце, привлече го до себе си и целуна гладката му буза. Миришеше на свежест и лимон. Кошмарът с Били Фосет излетя отново, изместен от Едуард и ясната светлина на утрото, и любовта се върна на мястото си. Тя отново легна на възглавницата.
— Закуси ли вече?
— Не още. Да подредя нещата ми се стори по-важно.
— Умирам от глад. — Каза Джудит и откри с известна изненада, че това е вярно.
— Приличаш на Атина — Той стана от леглото. — Слизам долу. Кога ще дойдеш?
— След десет минути.
— Ще те чакам.
1939
Годишните речи в „Сейнт Урсула“ по традиция се състояха през последната седмица на юли, в последния ден на летния срок и в края на учебната година. Беше голяма церемония, следваща разчетена по време процедура. Събрание на момичетата и родителите в голямата зала, молитва, една-две речи, раздаване на награди, химнът на училището, благословия от епископа, после следобеден чай, сервиран или в трапезарията, или в градината според настроението на времето. След края всички се разотиваха вкъщи за лятната ваканция. Думите в поканата за това ежегодно събитие бяха също неизменни.
Управителното тяло на девическото училище „Сейнт Урсула“ и госпожица Като (магистър на хуманитарните науки, Кембридж)… Годишни речи… голямата зала в 2 ч. следобед… Мощ заемете местата си в 1,45 ч… Отговорете, моля, на секретарката на директорката…