Не след дълго предстоеше друго хубаво нещо. Край на училищните дни, свобода и лятна ваканция. За нея всичко беше планирано: две седмици през август в Порткерис при Хедър Уорън и родителите й, по-късно може би посещение при леля Биди. Дати за него не бяха определени. „Просто ми позвъни и кажи кога искаш да дойдеш“, беше й писала тя в едно писмо. „Поканата е отворена, ти решаваш кога“.
Иначе Нанчероу. Което означаваше Едуард.
Тя седеше в душната училищна зала и беше обхваната от блажено предвкусване. Събитията на Коледа, неговото преждевременно избързване зад дръпнатите завеси на билярдната стая, детското й отхвърляне на това и последвалото оправяне на нещастната ситуация накрая бяха определили скалата на отношенията й с Едуард и тя тайно отвори сърцето си за него, влюби се напълно, тотално. Не можеше да си представи как мъж, толкова привлекателен и желан, може да бъде в същото време и разбиращ, и търпелив. Благодарение на него безобидният инцидент, който би могъл да доведе до разрушително неудобство, отмина незабелязан, като вода, протичаща под мост. И признателността, и възхищението са части от любовта. Сходството (специално беше потърсила думата в речника — „Близост по място, близко сродство“, гласеше той) беше дори по-силно.
Раздялата също играеше роля. Раздялата като вятър, който гаси малките свещи, разпалва силния пламък да гори още по-силно. Джудит не беше виждала Едуард от януари. Беше прекарал великденската ваканция в ранчо в Колорадо, поканен от състудент, умно американско момче със стипендия за Кембридж. Двамата бяха прекосили океана на „Куин Мери“ от Саутхемптън до Ню Йорк и после с влак до Денвър. Всичко изглеждаше твърде авантюристично и макар Едуард да не обичаше много да пише писма, беше й изпратил няколко картички с чудесни цветни снимки на Скалистите планини и на индианци, продаващи кошници. Тези безценни спомени тя държеше между страниците на дневника си заедно със снимка, която беше откраднала от албума на Лъвдей. Дори тя да беше забелязала изчезването й, нищо не беше казала. Колкото до сега, в същия този момент, той беше в Южна Франция, където беше заминал с група млади приятели да прекара известно време във вилата на леля на приятел.
Когато Даяна каза на момичетата за това поредно хрумване, беше обхваната от невесел смях, като клатеше глава, макар и явно да беше поласкана от популярността на скъпия си син.
— Просто е удивително как винаги се измъква сух от водата! Не само винаги има богати приятели, но и всички те имат къщи в най-екзотични места. И при това го канят да им гостува дълго. Което е хубаво за Едуард, но малко тъжно за нас, останалите. Нищо. Да се надяваме, че поне за малко от лятото ще си дойде вкъщи.
Джудит не се разстрои. Да очаква с нетърпение следващата среща с Едуард, беше част от удоволствието.
Другото изключително вълнуващо нещо беше съобщението на господин Бейнс, че Джудит може да си купи малка кола. Беше прекарала безедуардовите великденски празници в учене да шофира и, да не повярваш, беше издържала изпита от първия път. Но в Нанчероу беше трудно да се намери какво да шофираш. За бентлито на Даяна и даймлера на полковника не можеше и дума да става, защото и двете коли бяха толкова големи и скъпи, а тя се ужасяваше да не чукне бронята. В тяхното семейство колата за всичко беше старомодното ловно комби, толкова огромно, че все едно караш автобус.
Беше обяснила затрудненията си на господин Бейнс.
— Ако искам да отида да си купя нещо от Пензанс, трябва да чакам докато някой друг отиде там с кола и да ме вземе, което невинаги е удобно за всеки.
Той беше проявил най-голямо разбиране.
— Да, ясно ми е — беше казал и замълча, като мислеше над проблема, после реши: — Знаеш ли, Джудит, мисля, че трябва да си имаш собствена кола. Вече си на осемнадесет и напълно отговорна. И разбира се, че трябва да можеш да идваш и да си отиваш, когато поискаш, без да си в тежест на семейство Кеъри-Луис.
— Наистина ли? — Тя не вярваше на ушите си. — Моя собствена кола?
— Би искала това, нали?
— Повече от всичко, но и през ум не ми е минавало, че ще ми предложите нещо такова. И ако наистина имам кола, много ще се грижа за нея, ще я мия и зареждам и всичко останало. И ще я използвам. Толкова се ядосвах, когато мама не искаше да кара нашия малък остин, защото я беше страх. Наоколо имаше толкова чудесни места, където бихме могли да ходим, и толкова неща, които можехме да видим, като градини и закътани брегове. Но никога не го правехме.