— Сега ще го правиш ли?
— Не непременно. Но е толкова хубаво да знам, че мога, ако поискам. И има нещо друго, което искам да направя от години. Това е Филис, която работеше у нас в Ривървю. Тя си намери друга работа в Порткерис, но после се омъжи за приятеля си и отиде да живее в Пендийн при него. Той е миньор и минната компания им даде малка къща, а сега тя има бебе и много искам да отида да я видя. Ако имам кола, ще мога да го направя.
— Филис. Да, помня Филис, която отваряше вратата, когато идвах при майка ти. Тя винаги се усмихваше.
— Тя е чудесна. Една от най-добрите ми приятелки. Поддържахме връзка, пишехме си картички и писма, но не съм я виждала, откакто се сбогувахме преди четири години. Дори когато живеех в Порткерис, не беше възможно, защото има автобус дотам само веднъж седмично, а за велосипед е твърде далече.
— Абсурдно е, нали? — каза съчувствено господин Бейнс. — Живеем в тази малка страна, а въпреки това сме отдалечени едни от други сякаш сме на луната. — Той се усмихна. — Да си имаш кола и да си независима, ми се струва необходимост, а не лукс. Но не разчитай на това. Завърши училището, вземи си приемните изпити и тогава ще обсъдим въпроса. Ще поговоря за това с господин Съмървил.
И с това въпросът приключи. Но Джудит беше изпълнена с надежда, защото към края на деня не можеше да си представи чичо Боб да каже „не“.
Джудит си помисли, че ако има късмет, ще получи колата, преди да гостува на Уорънови и оттам ще може да отиде до Порткерис. И Лъвдей беше поканена да посети веселото семейство над бакалницата, но още не се беше съгласила, защото имаше да обучава ново пони и различни състезания и събития, в които смяташе да участва, и, дай Боже, да успее. Ако обаче й се предложи допълнителната примамка да отидат с тяхна собствена кола, имаше голяма вероятност да промени намеренията си и да дойде, та дори и само за няколко дни. Мисълта за тях с Лъвдей, обикалящи страната в малка спортна кола с багаж, нахвърлян на задната седалка, беше толкова зашеметяваща, че й си прииска веднага да я сподели с Лъвдей, но тя седеше с два реда напред и се налагаше да почака.
Лъвдей, вече на седемнадесет, също напускаше „Сейнт Урсула“ завинаги. Тя никога не беше получавала отлична оценка и в обучението не беше стигнала по-далече от свидетелство за училищните си изпити, но беше дала ясно да се разбере от отдавна страдащите й родители, че без Джудит „Сейнт Урсула“ ще стане абсолютно непоносима.
— Но, мила, какво ще те правим тогава? — беше я попитала обърканата Даяна.
— Ще си стоя вкъщи.
— Не можеш просто да се разкапваш тук. Ще станеш съвсем невменяема.
— Може да отида в Швейцария като Атина.
— Но винаги си казвала, че никога не трябва да те изпращаме далече.
— Швейцария е нещо друго.
— Е, би могла да отидеш. Не че на Атина тя й донесе нещо много хубаво. Освен да кара ски и да се влюби в учителя си, нищо друго не научи.
— Точно затова искам да отида.
И Даяна избухна в смях, прегърна най-малкото си дете и каза:
— Ще видим.
Два часът. Малко разбъркване в дъното на залата и всички станаха, благодарни, на крака. Най-после беше започнало. „Малко прилича на сватба“, помисли си Джудит, „с всичките тези цветя, всички в най-хубавите си дрехи, майките си вееха с листовете на химна, а булката ей сега ще се покаже в ръцете на баща си“. Илюзията беше толкова силна, че когато епископът поведе малката процесия по прохода между столовете тя очакваше орган да засвири някоя токата.
Но, разбира се, булка нямаше. Вместо това съответните хора заеха местата си на сцената. Епископът пристъпи напред и прочете кратка молитва. Всички седнаха. Церемонията продължи.
Речи. (Председателят на управителното тяло мрънка монотонно безкрайно дълго, но госпожица Като беше отривиста, кратка и дори съвсем забавна, като предизвика два — три пъти доброжелателен спонтанен смях.)
Раздаване на наградите. Джудит мислеше, че може би ще получи най-висока награда по английски, и я получи, после излезе втори път за същата награда по история — приятна изненада, защото ни най-малко не я очакваше. И накрая последната награда. Желаната от всички купа „Карнхейл“.