Джудит в момента потисна прозявка. Прекрасно знаеше кой ще получи купата. Фрида Робъртс, която по цял ден раболепно тичаше наоколо и се подмазваше на всички учителки.
Купата „Карнхейл“, обясняваше госпожица Като с ясния си глас, се дава ежегодно на момичето, което чрез гласуване на целия преподавателски състав е определено като допринесло най-много за училището. Не само с учебната си работа, но и с трите най-важни качества: способност, характер и чар. И победител тази година е… Джудит Дънбар.
Устата й зяпна невярващо, неподходящо. Някой я мушна в ребрата й каза:
— Върви, глупачке! — и тя стана за трети път и отиде съвсем пред припадък, с омекнали колене, за да вземе престижния трофей. Краката й бяха толкова нестабилни, че се спъна по стълбите и едва не падна по очи.
— Браво — каза лейди Бийзли с лъчезарна усмивка и Джудит пое купата, измърмори любезност и се върна на мястото си под буря аплодисменти и със страни, усещаше го, червени като цвекло.
И после, накрая, училищният химн. Учителката по музика, вече заела мястото си, даде тон с пианото. Всички станаха на крака и осемстотин гласа едва не събориха покрива.
Който смело смазва
всяко зло, порок,
винаги да спазва
волята на Бог.
Силата на музиката винаги дълбоко влияеше на Джудит, като в миг люшкаше настроенията й между ефимерна скръб и радост. Вече беше стигнала до края на една ера и знаеше, че никога вече няма да чуе познатите думи от голямата поема на Бъниан, без да си спомни всяка подробност от този момент. Горещият летен следобед, ароматът на цветя, огромната вълна на гласовете. Трудно беше да реши дали е щастлива или тъжна.
Откакто, Боже, бдиш над нас
с твоя дух непобедим,
ний знаем, че накрая
живот ще наследим.
Щастлива. Беше щастлива. С пъргавината на младостта.
Духът й полетя към висините. И докато пееше, друга радостна мисъл мина през ума й. С Карнхейлската купа в ръка тя беше в по-силна позиция да получи новата си кола, преди с Лъвдей да се отправят на посещение в Порткерис. Ще пътуват заедно. Две приятелки, приключили с училището. Пораснали.
Илюзиите отлетяха…
От приказки не ме е страх.
И денонощно ще се трудя
и пуритан ще стана аз.
Годишните речи приключиха, всички си тръгнаха. Училището, спалните опустяха. Само Джудит остана последна, седнала на леглото си. Подреждаше нещата в ръчната си чанта и протакаше времето, докато стане шест часът, когато имаше уговорка с госпожица Като да отиде в кабинета й и да се сбогуват. Багажът и очуканият й куфар вече пътуваха към дома на Кеъри-Луис в багажника на даймлера на полковника. После, когато госпожица Като приключи с нея, господин Бейнс беше пожелал да я закара до Нанчероу. Времето, прекарано с него по време на това пътуване, ще бъде чудесна възможност да ускори въпроса с купуването на новата кола.
Като свърши с ръчната си чанта, тя излезе от спалнята и отиде да се наведе навън през отворения прозорец. Видя празните поляни, които слизаха към тенискортовете и храстите. Всички следи от градинското парти бяха разчистени, сенките започнаха да се удължават по отъпканата трева. Спомни си следобеда, когато беше видяла всичко това за пръв път, деня, когато беше дошла с майка си за малко частно проучване. В крайна сметка четирите години между тези два момента бяха отлетели много по-бързо, отколкото беше си представяла някога. И все пак по някакъв начин някогашният следобед изглеждаше безкрайно далечен.
Шест без пет. Време е да върви. Върна се към празното общежитие, взе чантата си и слезе долу. Голямото стълбище стоеше празно, всичко изглеждаше странно тихо. Никакви бърборещи гласове, никакви звънци, никакво различимо подрънкване на гамата на пианото от кабинета по музика, когато някое момиче се упражняваше в часовете по практика. Тя почука на вратата на кабинета, чу „Влез“ и видя директорката си не седнала на бюрото, а отпусната във фотьойл, обърната към високия прозорец и с крака на една табуретка. Четеше „Таймс“, но когато Джудит влезе, го сгъна и остави на масичката до нея.
— Ела, Джудит. Не мога да стана, защото съм изтощена.
Беше свалила наметката и капишона си, беше ги метнала на бюрото си и видът й беше съвсем друг. Вече беше възможно да се възхитиш на копринената й следобедна рокля, да видиш краката й, хубави, с фини копринени чорапи. Тъмносините й официални обувки бяха с малки токчета и сребърни закопчалки. Удобно отпусната след уморителния ден, тя изглеждаше и женствена, и привлекателна, и на Джудит й мина през ума колко е жалко, че господин Бейнс вече имаше жена и семейство.