— Не е чудно, че сте изтощена. Та вие не се спряхте през целия ден.
Друг фотьойл беше наместен и между тях беше ниската маса, на която бяха сложени сребърен поднос, бутилка шери и три малки чаши. Джудит видя това и сви вежди. Никога в тази стая не беше имало дори помен от вино. Госпожица Като видя озадачаването й и се усмихна.
— Трите чаши са за нас с теб и господин Бейнс, когато дойде. Но няма да го чакаме. Налей ни по чаша, мила, и седни.
— Никога не съм пила шери.
— Ами това е много подходящ ден да започнеш. И мисля, че и на двете ни ще ни дойде добре.
Тя напълни двете чаши и седна на мекия втори стол. Госпожица Като вдигна чашата си.
— За теб и бъдещето ти, Джудит.
— Благодаря.
— И да не забравя, поздравления за спечелването на купата „Корнхейл“. И знай, че гласуването беше почти единодушно и нямаше нищо общо с мен.
— Беше малко изненадващо… Мислех, че Фрида Робъртс ще я получи. А аз едва не паднах, докато се качвах по онези ужасни стълби…
— Да, ама не падна и всичко това няма значение. Каква е програмата ти за ваканцията?
Шерито беше хубаво. То стопляше и Джудит се почувства удобно и спокойно. Кръстоса крака, което никога преди не бе посмяла да направи, и разказа на госпожица Като за плановете си.
— Първо ще отида в Нанчероу, после госпожа Уорън ме покани в Порткерис за две седмици.
— С приятелката ти Хедър. — Госпожица Като никога не забравяше имена. — Ще прекараш приятно.
— Да, те поканиха и Лъвдей, но тя още се чуди да дойде или не.
Госпожица Като се засмя.
— Типично за нея. Може би малко се притеснява?
— Не, не е това. Работата е в новото й пони. Тя е идвала по-рано с мен в Понткерис. Ходихме веднъж за един ден и после за цял уикенд.
— Хареса ли й?
— Изключително. Бях доста изненадана.
— За приятелки понякога три не е много добро число.
— Знам, но Лъвдей и Хедър си паснаха като ключ и ключалка. Господин и госпожа Уорън мислят, че Лъвдей има истински характер. А братята на Хедър я закачаха и се задяваха с нея, но на нея всичко й харесваше и им отвръщаше със същото.
— Забележително е от нейна страна да се отдалечи от доста префинената атмосфера на дома си. Да види как живеят други хора и как се справят по свой начин.
— Надявам се, че ще дойде и че ще мога да я закарам с моя кола. Каза ли ви нещо господин Бейнс за това?
— Спомена нещо.
— Идеята е негова. Казва, че трябва да бъда независима, и може би ако съм издържала приемния си изпит за университета… — Джудит се поколеба, защото не искаше да прозвучи самодоволно и самохвално. — Но сега, след като спечелих купата „Карнхейл“…
Госпожица Като се разсмя разбиращо.
— Трябваше да се сетя! Договаряй се с него, докато не е размислил. Независимост! Каква радост! Хайде сега, кажи ми останалото. Какво още се предвижда?
— Вероятно ще отида при леля Биди за малко. Чичо Боб е в морето, Нед постъпи във Военната флота, така че тя винаги се радва на гости. Мислехме да отидем с нея в Лондон и да ми помогне да си купя някои нови дрехи за Сингапур. Не мога да отида там прекалено старомодна.
— Категорично не бива. Обещай ми нещо. Не се влюбвай, докато си в Сингапур, не се омъжвай и не изхвърляй Оксфорд през прозореца. Имаш цял живот пред себе си, достатъчно време да се влюбиш и омъжиш, но никога вече няма да можеш да влезеш в университет.
— Госпожице Като, нямам намерение да се омъжвам с години напред. Не и преди да стана на двадесет и пет.
— Браво. И се пази от корабни романси. Аз никога не съм имала, но казват, че са мимолетни.
— Ще запомня.
Госпожица Като се усмихна.
— Ще ми липсваш — каза й тя. — Но животът си е твой и е време да вървиш напред, да вземаш собствени решения, да установиш свои правила, вместо да ти ги създава друг. Просто не забравяй, че най-важното е да си вярна на себе си. Ако се придържаш към това, няма да тръгнеш накриво.
— Винаги бяхте толкова добра към мен…
— Не говори глупости, мило дете. Просто си върша работата.
— Не. Правите много повече. И винаги се чувствам зле, че не приех поканата ви да погостувам на майка ви и баща ви в Оксфорд. Наистина много исках да отида и да се запозная с тях, но някак си…
Тя се колебаеше. Госпожица Като се разсмя.
— Ти си намери свое собствено заместващо семейство. Едно безкрайно по-подходящо и удовлетворително решение на въпроса. В края на краищата, само толкова може да направи една директорка — да покаже посоката. Усещането за дом и принадлежност трябва да дойде от други хора. Като те гледам сега, мисля, че госпожа Кеъри-Луис е свършила прекрасна работа. Но мисля и че е време да се върнеш в собственото си семейство. Сега…