Но в този момент разговорът им беше прекъснат от силно почукване на вратата и появяването на господин Бейнс.
— Преча ли ви?
— Ни най-малко — увери го госпожица Като.
Той потупа Джудит по рамото.
— Твоят шофьор се явява на служба. Не много рано, надявам се.
Госпожица Като му се усмихна от стола си.
— Пийваме си по чашка шери за възстановяване. Седнете за малко и се присъединете към нас.
Господин Бейнс седна удобно, прие питието и си запали цигара, което го направи нехарактерно естествен. Разговаряха. Вече беше поздравил Джудит за спечелването на купата по време на градинското парти и явно не виждаше причина да го повтаря, но високо оцени дейността на госпожица Като и гладкото протичане на деня.
— Имахме голям късмет с времето — каза тя. — Само ми се щеше някой да беше редактирал годишната реч на председателя. На кого му се слуша страшно подробен доклад за сухото гниене на подпорните греди в параклиса? Или за епидемията от морбили през великденската ваканция?
Господин Бейнс се засмя.
— Това е нещо като принуда. Когато той става да говори на заседанията на Градския съвет, всички се настаняват удобно за здравословно подремване…
Но накрая дойде време всичко да приключи. Чашите бяха изпразнени, господин Бейнс погледна часовника си.
— Време е да тръгваме, мисля.
Те станаха.
— Няма да дойда да те изпращам — каза госпожица Като на Джудит. — Мразя да се сбогувам. Но те моля да ми пишеш и да ме държиш в течение какво правиш.
— Обещавам.
— И прекарай великолепна лятна ваканция.
— И това ще направя.
— Довиждане, мила.
— Довиждане, госпожице Като.
Стиснаха си ръцете. Не се целунаха. Никога не бяха го правили. Джудит се обърна и излезе от стаята, господин Бейнс я последва и затвори вратата след тях. Госпожица Като остана сама. Постоя малко, замислена и неподвижна. След това отиде да вземе вестника, който четеше преди да дойде Джудит. Новините ставаха все по-лоши с всеки изминал ден. Сега хиляди нацистки военни части, явно въоръжени, напредваха към Гданск. Рано или късно, Хитлер щеше да нахлуе в Полша също както беше анексирал Чехословакия и Австрия. А това ще означава поредна война и цяло ново поколение, пред прага на пълнокръвен и обещаващ живот, щеше да бъде погълнато и поносено от този ужасен конфликт.
Тя внимателно сгъна вестника и го остави на бюрото си. Знаеше, че е необходимо да остане силна и решителна, но в моменти като този, точно когато Джудит си тръгна за последен път, трагедията на такова прахосване разкъсваше сърцето й на дребни части.
Наметката и капишонът й бяха, където беше ги оставила. Сега ги взе, сви ги и ги понесе плътно притиснати, сякаш за успокоение. Годишният акт беше препятствие, което трябваше да се преодолява всяка година и след него винаги беше преуморена, но все пак нямаше причина да се чувства така съкрушена, така изтерзана. Внезапно сълзи рукнаха от очите й, и докато се стичаха по бузите й, тя зарови лице в стария черен плат в мълчалив гняв срещу тази надвиснала война, скърбяща за младостта, за Джудит, за възможностите, които ще бъдат загубени завинаги.
Вече е август, мокра понеделнишка сутрин. Летен дъжд, мек и напоителен, струеше над Нанчероу. Носейки се от югоизток, ниски, сиви облаци помрачаваха скалите и морето и обилните листа на дърветата провисваха и от тях капеше вода. Улеите и улуците бълбукаха и седмичното пране беше отложено за после. Никой не се оплакваше. След продължителното горещо, сухо време леката прохлада беше добре дошла. Дъждът валеше с неуморно постоянство и жадните цветя, плодове и зеленчуци поглъщаха влагата с благодарност, а въздухът се изпълни с несравнимия мирис на влажна земя.
Лъвдей, с Тайгър по петите, се появи навън през миялната, пристъпи в двора и спря за миг, за да поеме въздух и да напълни дробовете си с тази приятна, ободряваща свежест. Носеше гумени ботуши и стар дъждобран, наметнат над шортите й, и раиран памучен пуловер, но главата й беше непокрита, и като се отправи към фермата Лиджи, дъждът падаше по косата й и тъмните й къдрици се навиваха още по-силно.
Пое по пътя, който водеше към конюшните, но зави преди да стигне до тях, като тръгна по пътека, която водеше направо през мочурището. Тук старите, покрити с лишеи каменни стени се отделяха от пътеката от дълбок ров, сега превърнат в река, и прещип растеше в бодливи гъсталаци, пламнали от жълти цветове, миришещи на бадеми. Имаше и напръстниче в изобилие, и бледорозова ружа, и преплетени диви орлови нокти по цялото протежение на пътеката, а по тъмния гранит на камъните имаше кадифени петна от минзухареножълти лишеи. Отвъд стената имаше пасища, където пасяха млечните гърнзийски крави на господин Мъдж. Тревата беше блестящо зелена между разнокалибрените, подобни на китове наполовина заровени грамадни камъни. Над тях летяха чайки, навлезли навътре в сушата поради времето, които кръжаха и крякаха.