Госпожа Мъдж се обърна от мивката си с картоф в ръка и със смъртоносния нож, силно наточен стар касапски инструмент в другата. Както винаги, изглеждаше очарована. На нищо не се радваше повече, отколкото на неочаквано прекъсване на дейността й. Добър повод да сложи чайника, да направи чай, да побъбри.
— Ама че приятна изненада!
Беше беззъба. Имаше изкуствени челюсти, но ги слагаше само в компания и в случаи като например църковния празник, когато имаше ужасни неприятности с парченцата макарони. Липсата на зъби я правеше да изглежда много стара, но фактически беше доста млада, в началото на четиридесетте си години. Косата й беше права и изтощена и на главата й имаше кафява барета, която носеше постоянно като гумените си шушони и по същите причини.
— Пеша ли дойде в това мръсно време?
— С Тайгър съм. Може ли да влезе?
Това беше доста глупав въпрос, защото Тайгър вече беше влязъл, целият прогизнал, и душеше в кофата за свине на госпожа Мъдж. Тя весело му се скара и се престори, че ще го ритне, така че той се оттегли на парцаливата постелка край печката и седна да се изчисти с език с мързеливи, бавни движения.
Лъвдей свали дъждобрана си и го преметна на един стол, после посегна към суровото тесто, откъсна си парченце и го изяде. Госпожа Мъдж се изкиска силно.
— Не познавам никого, който толкова да си пада по сурово тесто.
— Много е вкусно.
— Искаш чашка чай, нали?
Лъвдей потвърди не защото особено й се искаше, а защото да се пие чай с госпожа Мъдж беше част от традицията.
— Къде е Уолтър?
— На горната нива с баща си. — Госпожа Мъдж остави картофите, напълни чайника и го сложи на печката. — Искаш да го видиш, така ли?
— Ами нямаше го в конюшните тази сутрин и докато стигна до тях, той вече беше пуснал конете на паша.
— Рано отиде в конюшните, защото баща му искаше да му помогне да закрепи една от стените. Две крави излезли на пътя през нощта, проклетите животни. За какво ти е Уолтър?
— Само искам да му кажа нещо. Но и ти можеш да му го предадеш. Аз утре заминавам за Порткерис за една седмица, така че той трябва да поеме изцяло грижата за конете. Но сено има предостатъчно, а аз снощи изчистих всички седла, юзди и стремена.
— Ще му кажа. Ще го гоня до дупка, за да не забрави.
Тя протегна ръка към кутията с чай на рамката на огнището, украсена с кралските портрети, и после взе кафявото си чайниче за запарка от края на печката.
— Защо ще ходиш в Порткерис?
— Ще гостуваме на семейство Уорън с Джудит. Поканиха ме. Джудит отива за две седмици и почти бях отказала, но после си помислих, че сигурно ще е доста забавно. Малко ми е мъчно за новото пони, но татко каза, че трябва да отида. Пък и няма да повярваш, госпожо Мъдж, с Джудит ще шофираме сами! Джудит днес отива с господин Бейнс, адвоката, за да й помогне да си купи кола. А е само на осемнадесет. Не е ли кутсузлия с късмет? При това нова, не втора ръка.
Стопанката, която тракаше с чаши и чинии, зяпна от тази новина.
— Собствена кола! Просто да не повярваш! И да заминат две млади дами, съвсем сами. Да се надяваме, че няма да катастрофирате и да се пребиете. — Като направи чая, госпожа Мъдж извади от голям глинен съд шафранов кейк и отряза от него много дебели парчета. — Семейство Уорън? Това да не е Джан Уорън бакалина?
— Той е. Има дъщеря Хедър и тя е приятелка на Джудит от училището в Порткерис. И има двама страшно готини братя, Пади и Джоуи.
Госпожа Мъдж извика ликуващо:
— Аха, ето защо отиваш!
— О, глупости, госпожо Мъдж, разбира се, че не е за това!
— Не ги познавам добре, разбира се, но семейство Уорън са ми далечни роднини. Дейзи Уорън е братовчедка на леля ми Флоу. Тя пък е омъжена за чичо Бърт. Голям род са Уорън. А Джан Уорън беше единствен като млад, див като козел, никой не вярваше, че някога ще се укроти.
— Той и сега умира да се закача.
Госпожа Мъдж наля чая, дръпна стол и седна на сладки приказки.
— Какво друго става в къщата? Все още е натъпкана, така ли?
— Напротив, само ние с татко и Джудит сме там. Атина е още в Лондон, Едуард е ужасно важен в Южна Франция и както винаги, не знаем кога ще се върне.
— А майка ти?
Лъвдей направи гримаса.
— Тя замина вчера за Лондон. Отиде с бентлито и взе Пико със себе си.
— Замина за Лондон? — Госпожа Мъдж изглеждаше смаяна, пък й наистина беше. — След като всички се връщате вкъщи, посред ваканцията? — И наистина Даяна Кеъри-Луис никога досега не беше правила нещо подобно. Но Лъвдей, макар че се чувстваше малко засегната от дезертирането на майка си, смяташе, че я разбира.