Така или иначе, пристигнахме тук с Лъвдей със собствени сили, вместо да се налага да ни возят в лоеното комби на Нанчероу. Не мога да ви опиша колко беше забавно да си шофираме сами и карахме много бавно, за да се насладим напълно. Денят беше превъзходен, всички живи плетове — обсипани с напръстничета, и хванахме пътя през мочурището, а в далечината морето беше най-тъмносиньо. Попяхме си много.
Малко преди да тръгнем, Даяна Кеъри-Луис замина за малко в Лондон. Полковник Кеъри-Луис се вкисна, когато тя му съобщи, че заминава, но той самият е достатъчно потиснат от събитията и постоянно чете вестниците и слуша новините, и мисля, че горкият човек просто й лази по нервите. Накрая обаче той направи най-доброто, като я изпрати с колата й и й пожела приятно прекарване. Той наистина трябва да е най-добрият и най-неегоистичен съпруг, и кой може да го обвини, че е загрижен от това, което става? Трябва да е мъчително за човек, който се е в окопите през цялата предишна война. Радвам се, че всички сте в Сингапур и далече от всичко това. Там поне ще сте в безопасност от това, което става в Европа.
Трябва да тръгвам. Лъвдей и Хедър искат да отидем на плажа, а госпожа Уорън ни приготви храна за пикника. Мирише ми на топли хлебчета с месо. Можете ли да си представите нещо по-хубаво от това да ядеш пресни хлебчета след плуване? Аз не мога.
Обичам ви всички. Ще опитам скоро да ви пиша пак,
Джудит
За разлика от Нанчероу храненето в къщата на Уорън беше по необходимост неофициално. С двама мъже на работа, която започва по различно време, закуската беше в голяма степен подвижно събитие. Господин Уорън беше в магазина си, Джоуи — на плажа много преди момичетата дори още да са станали. Госпожа Уорън хранеше съпруга си, когато имаше пролука в работата и му се удаваше да се измъкне от своите рафтове с бекон, пакети чай и килограми с масло. След като е бил на крака цяла сутрин, той имаше нужда да поседне за малко, да хвърли око на местния вестник, да се наслади на купа супа, филия хляб и сирене и чаша чай. Госпожа Уорън не сядаше. Докато съпругът й се хранеше, тя или гладеше, или правеше кейк, или миеше пода на кухнята, или стоеше пред мивката и белеше тонове картофи, като слушаше съпричастно, докато той четеше откъси от новините като резултатите от крикета или колко е спечелил Женският институт на св. Енодок от разпродажбите „Донеси и купи“. Когато той си допиваше чая, свиваше и изпушваше смачкана цигара, връщаше се на работа и идваше ред на Ели. Тя не обичаше супа. Правеше си сандвичи от месен пастет и хрускаше шоколадови бисквити, като междувременно разказваше на госпожа Уорън какво й е казал Ръсел Оутс на опашката за билети за кино и питаше стопанката дали да си направи трайно къдрене. Беше лекомислено момиче, лудо по момчетата, но госпожа Уорън я познаваше още от съвсем малка ученичка в училището на Порткерис и се радваше на компанията й. Харесваше я, защото имаше някаква енергия в нея, и беше истински труженик, сияеше като ново пени и беше винаги приветлива с клиентите.
— Тази седмица дават Джанет Макдоналд — казваше Ели. — С Нелсън Еди. Винаги съм ги смятала за малко блудкави, но музиката си я бива. Гледах Джеймс Кагни миналата седмица, беше малко страшен филм — за гангстерите в Чикаго.
— Как можеш да гледаш всичките тези стрелби и убийства, Ели! Това не мога да го проумея.
— Вълнуващо е. И ако стане много кърваво, просто се смъквам на седалката.
Лъвдей прекара своята седмица и Джудит не преставаше да се изумява как тя пасва и се адаптира към живота в пренаселена къща над бакалница, толкова диаметрално противоположна във всяко отношение на обстановката, в която беше отгледана. Фамилията Кеъри-Луис беше от по-горна класа, нямаше как да се избегне това зле звучащо определение. И Лъвдей беше отгледана по съответните правила, глезена и задоволявана, заобиколена от предани бавачки и икономи, обожавана от сляпо обичащи родители. Но още след първото си посещение в Порткерис, когато и двете бяха още ученички, тя беше омаяна от семейство Уорън и всичко около тях. Влюбена в новото усещане да живееш точно в центъра на делови малък град, още щом отвориш вратата да стъпиш право на тясна калдъръмена улица, която води надолу към пристанището. Когато господин Уорън или Джоуи започваха със закачките, тя не им оставаше длъжна, а от госпожа Уорън се научи сама да си оправя леглото, да помага при миенето на чиниите и да простира пране на двора зад пералнята. Бакалницата, винаги пълна с клиенти, беше постоянно разнообразие, а свободата, която потомството на Уорън смяташе за разбираща се от само себе си, Лъвдей намираше за просто безценна. „Тръгвам“, е достатъчно да извикаш от стълбите и никой не те пита за къде тръгваш или кога ще се върнеш.