— Кога ще се върнеш? — попита тя Джудит, увиснала навън през отворения прозорец на колата.
— Вероятно в неделя сутринта. Ще ти се обадя по телефона и ще ти кажа. Предай поздрави на всички.
— Добре. — С разтърсване и с чудовищно достойнство комбито потегли. — Довиждане! Довиждане!
Всички стояха и махаха, но само за момент, защото почти веднага огромното возило зави зад острия ъгъл към Маркет плейс и се загуби.
Отначало всички се чувстваха малко странно без Лъвдей. Като всички от семейство Кеъри-Луис, тя имаше дарбата да внася неочаквано очарование в почти всякакво събиране. Но беше също и хубаво да остане само с Хедър и да може да си поговорят за старите дни и приятели, без да им се струва, че оставят Лъвдей извън разговора или да се налага мъчително да й обясняват кой е този и онзи или кога се е случило това или онова.
Те седяха на кухненската маса и пиеха чай, обсъждаха какво да правят през деня и решиха да не ходят на плажа, защото макар че Лъвдей не искаше да прави нищо друго, това, че са без нея, беше добра възможност да отидат малко по-надалече.
— В края на краищата, имам кола. Нека отидем някъде, където иначе рядко се ходи.
Още умуваха къде да е това, когато госпожа Уорън приближи, спря да си поеме дъх от магазина и реши въпроса вместо тях.
— Защо не отидете до Трийн? С колата няма да отнеме много, а скалите ще са много красиви в ден като този и може би там няма да има жива душа. Помнете, че е истинско изпитание да слезете надолу по скалите, но пък имате цял ден, нали?
И така заминаха за Трийн, по пътя за Лендс Енд Роуд, Пендийн и Сейнт Джъст. Като караше напред, Джудит се сети за Филис.
— Трябва да дойда да я видя някой ден. Тя живее някъде наблизо, но не знам точно къде. Ще трябва да й напиша писмо, защото най-вероятно няма телефон.
— Можем да направим това тази седмица. И да отидем в Пенмарън, ако искаш.
Джудит смръщи нос.
— Не, всъщност не.
— Ще почувстваш носталгия, нали?
— Не знам. Просто не искам да рискувам. — Тя си спомни малката гара и Ривървю и си помисли как може да се обади на господин Уилис. Но всичко това бяха щастливи спомени, а имаше и такива, които по-добре да бъдат погребани. — Може би е най-добре да си го спомням какъвто беше.
В Трийн паркираха колата пред кръчмата и се разходиха през нивите, с банските и храната в раниците на гърба. Пореден безоблачен ден с бръмчащи наоколо пчели сред цъфналия пирен, слънчева светлина, разсеяна от жегата, която блещукаше по повърхността на морето с цвета на нефрит. Скалите бяха невероятно високи и сърпът на залива лежеше далече под тях. Но те се впуснаха в дългото слизане по почти отвесната пътечка, от което леко настръхват косите, и когато накрая стигнаха до пясъка, беше сякаш са изоставени на необитаем остров, защото наоколо нямаше нито едно живо същество.
— Дори не ни трябват бански костюми — каза Хедър.
Те се съблякоха и хукнаха голи към малките вълни. Водата беше леденостудена, гладка и копринена, и те заплуваха в студа, докато стана невъзможно да стоят във водата. Излязоха и тръгнаха по горещия пясък към хавлиите си, изсушиха се и легнаха да се пекат на камъните.
Говореха си. Хедър призна, че вече си има истински приятел, някой си Чарли Лейниън, син на преуспяващ търговец с дървесина от Марейзиън. Запознали се на вечерята в деня на крикета, но пази това в нещо като тайна от семейството си, защото не може да понесе неизбежните братски закачки, ако Джоуи научи за приятелството им.
— Чарли е наистина чудесен. Не точно хубав, но приятен. Хубави очи и чаровна усмивка.
— Какво правите с него?
— Ходим в Двореца на танците, в кръчмата, изпиваме по бира. Той има кола и обикновено се срещаме край автобусната спирка.
— Ще трябва някога да го заведеш вкъщи.
— Знам, но той е малко стеснителен. Засега отлагаме това.
— При баща си ли работи?
— Не, учи в Техническия колеж в Камборн. На деветнадесет години е. Но смята да влезе в бизнеса.
— Изглежда е много добър.
— Такъв е — усмихна се Хедър.
Джудит, легнала по гръб, засенчи очите си с ръка и замълча. Известно време обмисляше дали да каже на Хедър за Едуард. Тъй като Хедър й беше признала за себе си, чувстваше, че и тя трябва да го направи, но после се отказа. По някаква причина чувствата й към Едуард й бяха прекалено ценни, прекалено призрачни, за да ги споделя с някого, та дори и с Хедър. Знаеше, че приятелката й никога няма да предаде доверието й, но тайните, споделени дори веднъж, си отиват завинаги.