Слънцето беше прекалено силно. Раменете и бедрата й започнаха да изгарят. Болезнено се обърна по корем, намести се, доколкото можа върху безмилостно твърдия камък. Попита:
— Ще се сгодявате ли?
— Не. Какъв смисъл има? Ако избухне война, предполагам, че ще го мобилизират и няма да се виждаме с години. Освен това не искам да се омъжвам и да се натоварвам с деца. Не още. Това винаги може да се направи.
Внезапно тя започна да се киска.
— Какво е толкова смешно?
— Просто си спомних. Онази Нора Елиът и какво ни каза зад навеса за велосипеди. За това как се правят децата…
Джудит, която си спомняше твърде добре, също много се развесели.
— И си мислехме, че е отвратителна, че всичко е измислила и че само някой толкова ужасен като Нора Елиът може да съчини нещо толкова отблъскващо.
— И накрая тя се оказа права…
Когато най-после укротиха смеха си и избърсаха сълзите от очите си, Хедър попит:
— Кой ти каза?
— Какво? За секса ли?
— Да. На мен ми каза мама, но твоята не беше тук.
— Госпожица Като. Каза на целия клас. Наричаше се физическо възпитание.
— Леле, трябва да е било ужасно неудобно.
— Колкото и да е странно, не беше. И всички учехме биология, така че не беше много изненадващо.
— Мама беше внимателна. Каза, че не звучи много приятно, но любовта към някого прави нещата много специални. Знаеш, емоции и прочее.
— Изпитваш ли нещо такова към Чарли?
— Не искам да спя с него, ако това имаш предвид…
— Не. Имам предвид обичаш ли го?
— Не по този начин. — Хедър се замисли. — Не прилича на това. Не искам да се обвързвам.
— А какво искаш тогава? Все още работа в Лондон?
— Евентуално. Да си имам собствена малка квартира, добра заплата…
— Не мога да си те представя в черна рокля с бяла якичка, седнала на коляното на шефа и записваща диктовката му…
— Не сядам на коляното на шефа, мога да те уверя в това.
— Няма ли да ти липсва Порткерис?
— Ще ми липсва, но не смятам да прекарам тук остатъка от живота си. Познавам прекалено много момичета с опашка от дечурлига, които почти не са излизали от градчето. Аз искам да видя света. Искам да отида в чужбина. Като в Австралия например.
— Завинаги?
— Не. Не завинаги. Винаги бих се връщала. — Хедър седна и се прозина. — Ама че жега! Гладна съм. Хайде да хапнем нещо.
Прекараха целия ден на слънце, на скалите, на пясъка и в морето. Следобед приливът дойде на напечения бряг и плитките вълни вече не бяха толкова студени. Те можеха да лежат неподвижно във водата, загледани в небето и скалите, леко полюшвани от летните вълни. Към четири и половина топлината на слънцето намаля и те решиха да приключат и да поемат трудното изкачване по скалите.
— Просто е жалко да си тръгваме — каза Хедър, когато намъкнаха памучните си рокли и напъхаха в раниците си мокрите си бански принадлежности и остатъците от храната си. Тя се обърна и погледна морето, което при променливата светлина беше по магия приело друг оттенък, защото вече не беше нефритово, а тъмноаквамариновосиньо. — Знаеш ли, никога вече няма да бъде като сега. Никога. Само ти и аз, на това място, по това време. Нещата се случват само веднъж. Мислила ли си някога за това, Джудит? Може леко да наподобяват, разбира се, но никога не са съвсем същите.
Джудит я разбра.
— Знам.
Хедър спря и намъкна раницата на гърба си, като провря ръце под ремъците.
— Хайде да тръгваме, чака ни планинарство.
И наистина изкачването беше дълго и мъчително, макар и не така опасно като слизането. Стигането до върха без произшествия беше голямо облекчение и те спряха, за да си поемат дъх, застанали на гъстата торфена трева, загледани към пустия залив, неизменните скали и празното спокойно море.
Нещата се случват само веднъж!
Хедър беше права. Нищо никога не може да бъде съвсем същото. Джудит се питаше колко ли време може да мине, преди отново да дойдат в Трийн.
Върнаха се в Порткерис към шест часа, загорели, солени, изтощени. На бакалницата вече висеше надписът „ЗАТВОРЕНО“, но вратата беше отворена и те намериха господин Уорън по риза в малкия му кабинет, който оправяше документите от деня.
— Виж ти кой е дошъл. Прекарахте си хубаво, нали?
— Прекрасно. Ходихме в Трийн.
— Знам. Майка ти ми каза. — Погледът му се отмести към Джудит. — Търсиха те по телефона преди около час.
— Мен?
— Да. Някой иска да му се обадиш. — Той остави писалката и затърси нещо по бюрото. — А, ето го. Записах го. — Той протегна листче хартия. На него бяха написани две думи: „Обади се на Едуард“. — Каза, че знаеш номера.