— Честно казано, тя наистина си е малко глупава. Но все пак опитай.
— Ще го предложа.
Боб дойде да целуне рошавата й глава.
— До довечера тогава — Той никога не си идваше вкъщи през деня и предпочиташе да обядва в отделението.
— Довиждане, скъпи.
Той излезе. Беше сама. Допи кафето си и тръгна да си налее нова чаша, после се върна на масата, за да прочете писмото на майка си. Почеркът беше разкривен и несигурен и изглеждаше като написано от ръката на много стара жена.
Скъпа Биди,
Пиша ти два реда, за да ти благодаря за шала. Много е подходящ за студените вечери, а при това застудяване моят ревматизъм се развихри отново. Имахме спокойна Коледа. Паството ни е малко, пък и както знаеш, органистът се разболя от грип, така че го замести госпожа Фел, и както знаеш, не е много добра. Баща ти преживя ужасно подхлъзване с колата, когато се е изкачвал по пътя към Уулском. Колата е посмачкана, а той е ударил главата си в предното стъкло. Лоша рана. Получих картичка от горката Едит, майка й отпада все повече…
Майка ти
Прекалено ранна сутрин е за такова униние. Тя остави писмото и се върна към кафето си, седнала с лакти на масата и пръсти обвити около приятната топлина на чашката. Мислеше за тъжната стара родителска двойка и отново не пропусна да се зачуди на това, че те фактически бяха постигнали невъобразими прояви на сексуално привличане, като са създали при това две дъщери — Биди и Моли. Но още по-учудващо е, че тези дъщери някак си са успели да избягат от църковното жилище, да намерят съпрузи и да се изтръгнат завинаги от задушаващата скука и аристократичната бедност, в която бяха израсли.
Защото нито една от тях не беше подготвена за живота. Не бяха учили нито за медицински сестри, нито в университет, не можеха дори да пишат на машина. Моли беше мечтала за сцената, да бъде танцьорка, балерина. В училище винаги беше звездата на класа по танци и се научи да върви по стъпките на Ирена Баронова и Алисия Маркова. Но от самото начало крехките й амбиции бяха пометени от родителското неодобрение, от липсата на пари и от неизреченото убеждение на свещеник Еванс, че излизането на сцена е равносилно на превръщането в проститутка. Ако Моли не беше поканена на тенис парти със семейство Лъшкъм и не беше срещнала там Брус Дънбар, който се беше върнал вкъщи за пръв път след дългото си отсъствие в Коломбо и отчаяно търсещ съпруга, Бог знае какво би станало с горкото момиче. Цял живот стара мома, може би, която помага на майка си да отглежда цветята на църквата.
Биди беше друга. Винаги знаеше какво иска, излизаше и го получаваше. Още от ранна възраст виждаше ясно, че ако иска да има що-годе добър живот, ще трябва сама да се погрижи за себе си. Веднъж решила това, стана хитра, сприятеляваше се само с тези от съученичките си, за които смяташе, че с течение на времето ще могат да й помогнат да осъществи амбициите си. Момичето, което стана най-добрата й приятелка, беше дъщерята на морски командир, който живееше в голяма къща в Дартмут. При това тя имаше и братя. Биди реши, че тази почва е плодородна и след няколко нехайни намека успя да си изпроси покана у тях за един уикенд. Посещението мина, каквото беше и много твърдото й намерение, много успешно. Беше привлекателна, с дълги крака и блестящи тъмни очи, гъста, къдрава кестенява коса и достатъчно млада, за да няма значение, че не притежава много от подходящите за нея дрехи. Освен това имаше сигурен инстинкт за това какво се очаква от нея: кога да бъде вежлива, кога очарователна, как да флиртува с по-възрастен мъж, който я смята за лека жена и я шляпа по задника. Но братята бяха най-добрите. Те имаха приятели, а тези приятели също имаха приятели. Кръгът на познатите й се разширяваше удивително лесно и не след дълго тя стана приеман член на това семейство-заместител, като прекарваше повече време с тях, отколкото вкъщи, и обръщаше все по-малко внимание на предупрежденията и ужасните заплахи на разтревожените си родители.
Безгрижният й стил на живот малко навреди на репутацията й, но не я беше грижа. На деветнадесет години тя се радваше на двусмислената слава да е сгодена едновременно за двама младши лейтенанти, като смъкваше пръстена на другия в зависимост от това чий кораб е пристигнал на пристанището. Но на края, когато навърши двадесет и една години, тя се омъжи за Боб Съмървил и никога не съжали за това свое решение. Защото Боб беше не само неин съпруг, баща на Нед, но и неин приятел, който си затваряше очите пред поредицата вятърничави спътници, но винаги беше под ръка, когато тя наистина имаше нужда от него.