Едуард! Джудит потъна в безумна радост, като суха гъба, която жадно поема вода. Тя тръгваше от стъпалата към върха на главата й и просто усещаше как усмивката разтегля ъгълчетата на устата й. Едуард!
— Откъде звънеше?
— Не знам. Само каза, че си е вкъщи.
Хедър пламна от любопитство.
— Кой е той, Джудит?
— Едуард Кеъри-Луис. Мислех, че е още във Франция.
— Ами тогава е по-добре да му се обадиш. — Джудит се колебаеше. Телефонът на бюрото на господин Уорън беше единственият в къщата. Хедър долови колебанието й. — Татко няма нищо против, нали, тати?
— Нямам. Чувствай се свободна, Джудит.
Той стана от стола. Тя беше силно смутена.
— О, моля те, не мисли, че трябва да си тръгваш. Не е нищо особено. Просто Едуард.
— За момента свърших работата си тук. Ще я довърша по-късно. Сега ще отида да изпия една бира.
Хедър, с искрящи черни очи, каза:
— Ще дойда да ти налея. Дай ми раницата си, Джудит, и ще простра мокрите неща на въжето.
Съвършено тактично, те я оставиха сама. Тя ги изгледа как общително се качват по стълбите, после седна на стола на господин Уорън зад бюрото, вдигна слушалката на старомодния телефон и каза на оператора номера на Нанчероу.
— Ало! — Беше Едуард.
Тя каза:
— Аз съм.
— Джудит!
— Току-що се върнах. Господин Уорън ми предаде съобщението ти. Мислех, че още си във Франция.
— Не съм. Върнах се миналия вторник в една практически празна къща. Без мама, без Джудит, без Лъвдей. Водим с баща ми ергенско съществувание.
— Но Лъвдей се върна!
— Разбира се, но едва я зърнах. Беше в конюшните цял следобед, обучава новото си пони.
— Хубаво ли прекара във Франция?
— Изумително. Искам да ти разкажа за това. Кога се връщаш?
— След една седмица.
— Не мога да чакам. Какво ще кажеш за тази вечер? Мога да дойда в Порткерис и да те заведа някъде да пийнем нещо. Ще имат ли Уорънови нещо против?
— Не, разбира се.
— Добре, в осем тогава. Как да те намеря?
— Слизаш от хълма и тръгваш към пристанището. Намира се точно зад стария пазар, „Бакалница Уорън“. Вратата на магазина е заключена, но има странична, която винаги е отворена, и можеш да минеш през нея. Тя е яркосиня с месингова дръжка.
— Няма как да я сбъркам. — Тя усети усмивката в тона му. — В осем. Ще се видим. — И той затвори.
Тя поседя малко, замечтана и усмихната, връщаше се на всяка негова дума и всеки нюанс на гласа му. Той идва. Искаше да й разкаже за Франция. Не мога да чакам. Искаше да я види. Идва.
Трябва да се преоблече, да се изкъпе, да отмие солта от косата си Няма време за губене. Стимулирана да действа, тя скочи от стола и изтича нагоре по стълбите, като без усилия прескачаше по едно стъпало.
Слагаше си леко червило, когато чу шум от кола, която зави зад ъгъла и спря пред затворените витрини на бакалницата. Остави червилото, отиде до отворения прозорец, надникна и видя точно под нея тъмносинята кола и дългокракия Едуард, който се измъкваше от нея. Той затвори вратата след себе си с глух удар.
— Едуард!
Като чу гласа й, той се спря и погледна нагоре. Фигурата му беше скъсена от ъгъла, под който го гледаше.
— Приличаш на Рапунцел — каза й той. — Слизай.
— Ей сега.
Тя се върна в стаята, взе бялата си чанта, която носеше през рамо, хвърли бърз поглед в огледалото и излезе. Изтича по стълбите през синята врата към улицата, където дълги сенки лежаха по още топлия калдъръм и облегнат на капака на колата си, я чакаше Едуард.
— Изглеждаш чудесно — каза тя.
— Ти също.
Неофициалният му вид я успокои. Беше устояла на изкушението да се издокара и след банята намъкна чиста памучна рокля, синя с бели райенца. Краката й бяха боси, в прохладни бели сандали.
— Завиждам ти. Имаш по-хубав тен от моя.
— Имахме изумително време.
Той се отмести от колата и застана с ръце в джобовете, загледан във фасадата на високата, тясна каменна къща.
— В какво прекрасно място гостуваш!
— Издига се на етажи. От тази страна са три, но отзад са само два. Предполагам, че понеже както и целият останал град, е построена на хълм. Кухнята е на първия етаж, с врата, която излиза на двора отзад. Там госпожа Уорън отглежда саксиите си с растения и простира прането. Няма градина.
— Няма ли да бъда поканен?
— Разбира се, ако искаш. Но вътре няма никого освен мен. Има летен панаир нагоре на игрището за ръгби и Хедър и родителите й отидоха да обиколят наоколо, да хвърлят кокосови орехи и да печелят награди.