Когато той дойде при нея със своята халба и нейната чаша в ръце, беше признателно зарадван от находчивостта й.
— Какво способно момиче си. — Той внимателно остави питиетата и после се хлъзна към нея. — Как успя да го направиш? Като направи гримаси на луда и ги изплаши?
— Не. Просто си тръгнаха. Връщат се в квартирата си.
— Какъв късмет. Убийствено е да стоиш цяла вечер.
— Не съм си представяла, че заведението е толкова малко.
— Съвсем мъничко. — Едуард посегна за цигара и я запали. — Но всеки иска да дойде тук. Пълно е с други кръчми в градчето, но предполагам, че всички приходящи намират мястото за живописно. Каквото си е, разбира се. Но Боже мой, колко е претъпкано. Няма място дори за мизерна игра на дартс. Можеш да извадиш очите на някого. Все пак — той вдигна чашата си, — наздраве. Толкова е хубаво да те видя отново. Беше толкова дълго…
— От Коледа.
— Толкова много?
— Ами ти беше в Америка през цялата великденска ваканция.
— Вярно, бях.
— Разкажи ми за Франция.
— Беше великолепно.
— Къде беше?
— В една вила в хълмовете зад Кан. Близо до село, наречено Тишина. Много провинциално. Заобиколено с лозя и маслинови горички. Вилата имаше тераса, обвита с лози, където се хранехме, а в градината — малък леден плувен басейн, предназначен да препречва пътя на потоците, които се стичат от върха на планината. Беше пълно с цикади, розово мушкато, а навън миришеше на чесън, масло против изгаряне и цигари голоаз. Божествено.
— На кого е вилата?
— На доста симпатична възрастна двойка на име Бийт. Мисля, че той има някаква връзка с Министерството на външните работи.
— Значи не си ги познавал?
— Никога през живота си не бях ги виждал.
— Тогава как…
Едуард въздъхна и започна мъчително да обяснява.
— Заминах за Лондон, за да отида на някакво парти с Атина. И там се запознах с това весело момиче, и по време на вечерята тя ми каза, че леля й и чичо й имат вила в Южна Франция и я канят да им гостува, и поканата включва още един — двама приятели.
— Едуард, ти си…
— Защо се смееш?
— Защото само ти можеш да отидеш на парти в Лондон и накрая да се окажеш за две седмици в Южна Франция.
— Мислех, че е много хитро от моя страна.
— Тя трябва да е била дяволски хубава.
— Вилите в Южна Франция имат свойството да правят момичетата хубави. Точно както скътана банкова сметка прави и най-грозната жена сексуално привлекателна. За определен тип мъже.
Той се закачаше. Тя се усмихна. На Коледа, когато Едуард й разказваше за швейцарската си ваканция, тя не можеше да потисне бодването на ревност към непознатите момичета, които са карали ски с него и с които е танцувал през нощите там под мелодиите на Ричард Таубър. „Момичетата са създадени да обичат и да целуват“. Сега обаче може би защото беше по-голяма и много по-сигурна в себе си, не изпитваше никаква ревност. В края на краищата Едуард, като се завърна в Нанчероу и не намери Джудит, без да губи време се беше свързал с нея и я беше намерил. Това означаваше, че тя поне малко е от значение за него и че не е дал сърцето си на друга, нито го е оставил в Южна Франция.
— И така, какво стана после, Едуард?
— Моля?
— Ти каза, че поканата е включвала още един — двама другари.
— Да, така беше. И тя беше уговорила нещата с една приятелка, но всички момчета, които имаха предвид, вече бяха поели други ангажименти. Така че… — Той сви рамене. — Тя покани мен. И тъй като никога не отказвам хубаво предложение, моментално приех, преди да й хрумне да премисли. После тя каза: „Доведи някой приятел“, и без да му мисля назовах Гас Калъндър.
Джудит чуваше това име за пръв път.
— Кой е той?
— Тъмен, навъсен шотландец от дивите Хайлендс. Той е в Пемброук с мен и учи инженерство, не го познавах истински до това лято, когато двамата получихме стаи на един етаж. Той е много срамежливо и резервирано момче, но ужасно свестен, и веднага се сетих за него, защото бях почти сигурен, че няма планове за ваканцията. Поне не такива, които да не може да промени.
— И пасна ли си с другите в групата?
— Разбира се. — Едуард изглеждаше изненадан, че Джудит може и за миг да се усъмни в безупречната му социална преценка. — Знаех, че ще пасне. Едното момиче лудо се влюби в мрачния му хийтклифски вид, а госпожа Бийт постоянно повтаряше, че има вид, който те подканя просто да го схрускаш. Освен това се оказа и нещо като художник, което прибавяше допълнително измерение. Нарисува маслена картина на вилата, поръча й рамка и я остави на семейство Бийте като подарък от признателност. Бяха повече от възхитени.