Джудит реши, че това наистина е интересен образ.
— Инженер и художник — интересна смес.
— Не съвсем. Представи си всички тези технически чертежи. Геометрия от най-сложен вид. И случайно имаш голям шанс да се запознаеш с него. Когато си тръгнахме към вкъщи и най-после стигнахме в Доувър, му предложих да дойде с мен в Нанчероу, но трябваше да се върне в премрачната Шотландия и да прекара известно време със старите си майка и баща. Не говори много за семейството си, но останах с впечатлението, че това не са най-интересните родители на света.
— Къде тогава е шансът да се запозная с него?
— Може би ще дойде по-късно. Изглеждаше напълно съблазнен от идеята. Не я прие веднага, но явно никога нищо не приема така.
Едуард погледна Джудит и видя, че се смее. Той се намръщи.
— Какво е толкова смешно?
— Надявам се, че не е беззъб и досаден, иначе Лъвдей ще му види сметката.
— Лъвдей е много досадна. Но, разбира се, Гас не е беззъб. Всички шотландци са зъбати.
— Бил ли е някога в Корнуол?
— Не.
— Щом е художник, ще бъде запленен като всички събратя и няма да иска да си тръгне.
— Доколкото го познавам, смятам, че кариерата му е в безопасност. Прекалено е добросъвестен за отклонения. По традиция шотландците изпитват огромен респект към образованието. Затова са толкова умни и измислят неща като дъждобрана, гуми, които не се пукат, пътна настилка от чакъл с битум.
Но Джудит беше говорила достатъчно за Гас Калъндър.
— Разкажи ми повече за Франция. За пътуването. Хубаво ли беше?
— Хубаво беше да караш на юг, но беше същото на връщане. След Париж пътищата към Кале са задръстени от трафика и трябваше да чакаме половин ден, преди да получим място на ферибота.
— Защо така?
— Паника. Страх от война. Всички дребни британски семейства, почиващи в Бретан и Белгия, внезапно решават да съкратят престоя си и да се приберат вкъщи.
— Какво ще стане според тях?
— Не знам. Предполагам, че немската войска внезапно ще пробие през линията „Мажино“ и ще нахлуе във Франция. Или нещо подобно. Лош късмет за хотелиерите. Можеш да си представиш киселите лица на мосю и мадам Дьо Пон от „Хотел дю плаж“, като гледат как приходите им изтичат по пътя обратно в Англия.
— Нещата наистина ли са толкова лоши, Едуард?
— Доста лоши, смятам. Горкият стар татко е изтормозен от опасения.
— Знам. Мисля, че затова майка ти избяга в Лондон.
— Тя никога не е била особено полезна, когато трябва да се изправи пред жестока действителност. Блестяща е да я държи притисната до стената, но не и да застане срещу нея. Обади ни се снощи просто да се убеди, че оцеляваме без нея и да ни съобщи лондонските новини. Атина имала нов приятел. Името му е Рупърт Райкрофт и е от Кралската драгунска гвардия.
— Господи, колко умно!
— С татко се обзаложихме колко ще трае това. Всеки заложи по петарка. Ще отида за още бира. Ти искаш ли?
— Не. Още не съм си изпила чашата.
— Пази ми мястото.
— Ще го пазя.
Той я остави и тръгна да се добере отново до бара. Тя остана сама. Това нямаше особено значение, защото имаше толкова много неща и хора за гледане. Смесена китка, реши тя. Двама-трима старци, явно местни, седнали, непоклатимо настанени, на дървените пейки около огъня. Държаха халби в загрубелите си от работа ръце и говореха помежду си с тлеещи фасове, залепнали към долните им устни. Според нея те седяха тук, откакто беше отворено, и като че ли беше права.
После имаше доста голяма група, вероятно отседнала в някой от хотелите горе на хълма, но правеха този набег надолу да посетят „Слайдинг Такъл“ и да видят как живеят местните хора. Те имаха гръмки гласове на висша класа и изглеждаха изцяло не на място, но още докато тя ги гледаше, явно решиха, че им стига вече, защото допиваха питиетата си, оставяха празните чаши и се приготвяха да си тръгват.
Напускането им създаде празнина, която не се запълни веднага, и пред Джудит се разчисти пространството през стаята към пейката на другия край. Там седеше самотен мъж с наполовина празна чаша пред себе си. Той я гледаше. Вторачено. Видя немигащите му очи, увисналите му, оцветени от никотина мустаци, каскета от туид, нахлупен ниско на челото му. Под рошавите вежди безцветният му поглед беше изцъклен. Тя взе чашата си и отпи глътка, после бързо я остави, защото ръката й започна да трепери. Усещаше как сърцето блъска в гърдите й, как кръвта й се оттича като вода от филтър от страните й.