Били Фосет.
Нито го беше виждала, нито бе чувала за него от деня на погребението на леля Луиза. През изминалите години — а сега четиринадесетте й години изглеждаха безкрайно далече — юношеската й травма постепенно бе избледняла. Но никога не изчезна напълно. Напоследък, по-голяма и по-добре осведомена, дори се беше опитвала да намери известно съчувствие към неговите емоционални сексуални отклонения, но това беше почти невъзможно и никак не помагаше. Напротив, споменът за него едва не разруши отношенията й с Едуард и той, разбира се, беше причината тя никога да не пожелае да се върне в Пенмарън.
По време на първите си няколко посещения при семейство Уорън, още като ученичка, живееше в ужас да не срещне случайно Били Фосет. Може би на улицата или на излизане от банката, или от фризьорския салон. Но ужасният сценарий никога не се осъществи и постепенно с годините страховете й отслабнаха и тя се окуражи. Може би се е преместил от Пенмарън, напуснал е бунгалото си и голф клуба и е отишъл да живее във вътрешността на страната. Може би — какъв късмет! — е умрял.
Но не беше. Беше тук. В „Слайдинг Такъл“. Седнал в другия край на стаята и вторачен в нея. Очите му горяха като ярки камъчета на червендалестото му лице. Огледа се за Едуард, но той беше притиснат до бара, където си купуваше бира, и тя едва ли би могла да извика за помощ. О, Едуард, върни се, молеше се мълчаливо тя. Върни се бързо.
Но Едуард се разтакаваше, разменяше си приятелски забележки с мъжа, който стоеше до него. А Били Фосет вече ставаше на крака, взе си чашата и се отправи през плочите на пода към мястото, където седеше вкаменената Джудит, хипнотизирана като заек от змия. Гледаше го как идва и изглеждаше същия, но по-грохнал, опърпан и занемарен.
— Джудит!
Той беше тук, опрян с кокалестата си старческа ръка на облегалката на стола. Тя мълчеше.
— Имаш ли нещо против да седна при теб? — Той дръпна стола до масата и внимателно снижи задника си към седалката. — Видях те — каза той. — Познах те в мига, когато влезе през вратата. — Дъхът му вонеше на стар тютюн и уиски. — Пораснала си.
— Да.
Едуард вече идваше. Тя го погледна с очи, пълни с ням зов за помощ, и Едуард пристъпи с известно смущение, видимо препънат от присъствието на грохнал непознат старец на тяхната маса.
— Здравейте — каза той учтиво, но в тона му нямаше особено дружелюбие и изражението му беше бдително.
— Мило момче. Извинявам се… — Но думите го затрудниха и опита отново. — Извинявам се, че се намесвам, но Джудит и аз сме стари приятели. Трябваше да й кажа една дума. Фосет ми е името. Били Фосет. Бивш полковник, Индийската армия. — Той огледа Едуард. — Не мисля, че съм имал удоволствието…? — Гласът му заглъхна.
— Едуард Кеъри-Луис — каза Едуард, но не подаде ръка.
— Приятно ми е.
Като търсеше с какво да заеме ръцете си, Били Фосет зърна уискито си, отпи голяма глътка и тръсна чашата на масата.
— И откъде сте, Едуард?
— Розмълиън. Нанчероу.
— Не ми е познато, мило момче. Не обикалям много наоколо тези дни. С какво си изкарвате хляба?
— В Кембридж съм.
— Сънуваните остри кули, а? Сините незабравими хълмове. Много съм пътувал аз из царството на златото. — Очите му се стесниха, сякаш мътеше някакъв план. — Предполагам, Едуард, че нямаш нещо такова като цигара? Моите май са свършили.
Едуард мълчаливо извади своя пакет цигари и му го продаде. С известно затруднение Били Фосет извади една, после започна да рови в провиснал джоб и извади смъртоносна на вид запалка. Изискваше се известно съсредоточаване, за да се завърти колелцето и да се получи пламък, после да се доближи той до края на цигарата, който вече изглеждаше малко изкривен, но най-после постигна това, всмукна дим дълбоко, закашля се ужасно, сръбна шумно друга глътка уиски и после сложи лакти на масата с вид на човек, който се кани да остане вечно.
Той заговори доверително.
— Джудит живееше врата до врата с мен — каза той на Едуард. — С леля си Луиза. Пенмарън. Беше ни много хубаво. Чудесна жена беше Луиза. Най-добрата ми приятелка, ако е въпросът. Знаеш ли, Джудит, ако ти не се беше появила, може би щях да се оженя за Луиза Тя ми отделяше много време, преди ти да дойдеш. Добри приятели. Дяволски ми липсва, откакто се уби с онази нейна кола. Дяволски ми липсва. Никога не съм бил толкова самотен. Изоставен.
Гласът му потрепери. Той вдигна петнистата си ръка и избърса потекла сълза. Беше достигнал до разлигавената фаза на пиянството, която призоваваше за съчувствие и се давеше в самосъжаление. Джудит се беше вторачила в своето шанди. Не искаше да погледне към Били Фосет и беше прекалено ужасена и засрамена, за да погледне Едуард.