Били Фосет продължаваше да дърдори, без да спре.
— За теб не е така, нали, Джудит? Не си толкова зле, нали? Заграби всичко. Знаеш как да си напълниш гушата. Аз пет пари не струвам. Всичко ми измъкна. Дори дума не обели с мен на погребението на Луиза. Игнорираше ме. И взе всичко. Луиза винаги казваше, че ще се погрижи за мен, но не ми остави пукната пара. Дори нито един от проклетите трофеи от голф на Джак. — Той още известно време мрънкаше за тази несправедливост, после изстреля залп от злоба. — Лъжлива малка кучка. — Малка слюнка излетя от устата му и падна на масата много близо до ръката на Джудит.
Последва дълго мълчание, после Едуард леко се размърда на стола си и каза твърде спокойно.
— Не искаш повече да слушаш тези глупости, нали, Джудит?
Тя потвърди с глава.
— Не искам.
Едуард бавно стана на крака, наведе се над стария пияница.
— Мисля, че е най-добре да си вървите — каза той учтиво.
Апоплектичното лице на Били Фосет, с изражение на объркано невярване, се обърна към него.
— Да си вървя? Млади фукльо, ще си тръгна, когато поискам, още не съм свършил.
— Напротив. Свършил си. Свършил с пиенето, свършил с обиждането на Джудит… Хайде, тръгвай.
— Мамка ти!
В отговор Едуард хвана яката на провисналото сако на Били Фосет и рязко го изправи на крака. Докато той нижеше протестите си: „Не смей да ме пипаш… не смей… да се отнасяш с един равен като с обикновен престъпник… ще те дам под съд…“, Едуард го беше избутал от масата, през прага и навън през отворената врата. Там го стовари върху калдъръма, където Били Фосет, шокиран и неспособен да се изправи, се търкулна в канавката. Наоколо беше пълно с хора и всички станаха свидетели на унижението му.
— Никога не се връщай тук — каза му Едуард. — Никога вече не показвай проклетото си лице на това място.
Но дори проснат по гръб в канавката, Били Фосет все още крепеше искрица борбеност.
— Проклето копеле — изрева той. — Не си довърших питието.
Тогава Едуард отиде до бара, взе останалото уиски, изнесе го на улицата и го изля право в лицето му.
— Ето, вече свърши. Отивай си вкъщи — каза му той.
Джоуи Уорън, който се беше отправил към вкъщи по улица „Рибарска“, след вечер, прекарана в компанията на другаря му Роб Падлоу, тръгна по пристанищната улица към „Слайдинг Такъл“ точно навреме, за да види приковаващата вниманието сцена. Хората стояха наоколо, в различни пози на шок и ужас, стар дядка лежеше възнак в канавката, а висок, рус младеж по риза поливаше главата му с уиски, след това се върна в кръчмата.
Джоуи нямаше намерение да се отбива в „Слайдинг Такъл“, но такова драматично действие трябваше да се проучи. Дядката приличаше на припаднал или умрял, така че той прекрачи краката му и последва насилника в кръчмата, където беше още по-смаян, като го видя седнал на масата под прозореца с Джудит.
Тя беше бяла като платно.
— Какво беше всичко това? — попита Джоуи. Тя вдигна глава и го видя, но можа само да поклати глава. Очите на Джоуи се обърнаха към придружителя й. — Ти си братът на Лъвдей?
— Точно така. Едуард.
— Аз съм Джоуи Уорън. — Той дръпна стола, от който Били Фосет беше така насилствено отстранен, и седна. — Защо направи това? — попита той меко.
— Той е нахален стар пияница, затова му помогнах да излезе на чист въздух. Той ме напсува, каза, че иска да довърши питието си, и аз помогнах да го довърши. Всичко е съвсем просто.
— Е. вече не влиза в сметката. Притесни ли Джудит? — Той сви вежди към нея. — Много си бледа. Добре ли си?
Джудит дълбоко пое въздух и го изпусна. Беше решила да не се разтреперва, да не плаче, да не се държи като глупачка по какъвто в да било начин.
— Да, добре съм. Благодаря, Джоуи.
— Познаваш ли това старче?
— Да, той е Били Фосет.
— А ти? — обърна се Едуард към Джоуи.
— Само на вид, защото прекарва тук по две-три вечери на седмица. Обикновено доста хрисим, обаче. Не е известно някой да го е изхвърлял оттук по-рано. Досаждаше ти, нали, Джудит?
— О, Джоуи, всичко свърши.
— Да, ама ти изглеждаш сякаш ей сега ще припаднеш. — Джоуи стана. — Ще отида да ти донеса питие. Ще се върна след малко.
И тръгна, преди Джудит да успее да го спре. Тя се обърна към Едуард.
— Не съм допила още това — каза тя отчаяно.
— Мисля, че Джоуи имаше предвид нещо по-силно. Кажи ми наистина ли този отвратителен дъртак е бил приятел на леля ти?