— Да.
— Тя трябва да е била луда.
— Не, всъщност не. Само с добро сърце. И тя, и мъжът й са го познавали от старото време, когато всички са били в Индия. Мисля, че тя някак си се чувстваше отговорна за него. Играеха заедно голф. Той живее в ужасно малко бунгало в Пенмарън. О, Едуард, той как сега ще се прибере вкъщи?
— Оставих го заобиколен от зяпачи. Надявам се все някой от тях да сгреши достатъчно, като изпита съжаление към него.
— Защо ние не направим нещо?
— Няма.
— Мисля, че той винаги се е надявал да се ожени за леля Луиза. Разбира се, съблазняваха го хубавата й къща, парите и уискито й.
— Изглежда сякаш винаги е бил стар къркач.
— Мразех го.
— Горката Джудит. Какъв ужас.
— И той…
Джудит си спомни ръката на Били Фосет, която пълзеше нагоре по бедрото й, и се чудеше как, по дяволите, би могла да обясни на Едуард и да го накара да разбере. Но в този момент Джоуи се върна и възможността се изплъзна. Той й протегна мъничка чашка с бренди.
— Изпий това и ще се почувстваш по-добре.
— Джоуи, ти си добър човек. И няма да кажеш нищо на родителите си, нали? Всичко приключи. Не искам никой да разбере за това.
— Не виждам за какво да говоря. Стар пияница в канавката. Нищо общо с теб. Може би просто ще изляза да видя какво става.
Което и направи, върна се след миг и каза, че някакъв милостив минувач се смилил и повикал такси по телефона. Били Фосет вече бил натоварен в него и пътувал към вкъщи. Като съобщи това, Джоуи обяви, че си отива вкъщи.
— Не може ли да ти предложа питие? — попита Едуард.
— Не, вече съм зареден. Искам си леглото и хубавия си сън. Лека нощ, Джудит.
— Лека нощ, Джоуи. И благодаря още веднъж.
— Налей това бренди в себе си, мила. — И си тръгна.
Известно време и двамата мълчаха. Джудит отпи от брендито и то изгори гърлото й като огън, но се плъзна приятно към стомаха й и помогна да стихне паниката в сърцето й.
Едуард запали нова цигара и посегна да дръпне пепелника към себе си.
— Мисля, че трябва да говориш — каза най-после той. — Защото, ако го направиш, съм идеално готов да слушам. — Тя не проговори, само вторачено гледаше ръцете си. — Мразила си го. Сигурно не само защото е бил пияница.
— Така е. Не заради това.
— За какво тогава?
Тя започна да му разказва и тръгнало веднъж, то се оказа не толкова трудно, както беше очаквала. Каза му за заминаването на Моли и Джес, за затварянето на Ривървю, и за това, че беше оставена на грижите на леля си Луиза Форестър. След това за появяването на Били Фосет на сцената и привидното му близко приятелство с Луиза.
— Не го харесвам от мига, в който го зърнах. Имаше нещо толкова… — тя смръщи нос, — долнопробно около него. Винаги беше много весел, бързо мигаше, и приличаше на човек, който някак не заслужава доверие.
— Леля ти не виждаше ли това у него?
— Не знам. Тогава бях ужасена, че може да се омъжи за него, но сега, като погледна назад, виждам, че никога не би направила тази глупава стъпка.
— Тогава какво стана?
— Той ни заведе на кино. „Цилиндърът“. А аз трябваше да седя до него, а той започна да ме опипва и да стиска крака ми. — Тя погледна Едуард. — Бях на четиринадесет, Едуард, нямах ни най-малка представа какво става. Ужасих се и избягах от киното и леля Луиза здравата ми се накара после. — Тя се намръщи. — Не се мъчиш да не се разсмееш, нали?
— Няма. Обещавам. Каза ли на леля Луиза?
— Просто не можах. Не знам защо. Просто не можах.
— Това ли е всичко?
— Не.
— Разкажи ми останалото.
И тя му разказа за дъждовната неделя, когато била оставена сама вкъщи и отишла до Веглос с велосипеда си само за да се отдалечи от Били Фосет.
— Той обикновено ни следеше от бунгалото си. Сигурна съм, че имаше бинокъл. И знаеше, че съм сама този ден, защото леля Луиза с доверчивостта си беше го казала. Така или иначе, когато се прибрах…
— Не ми казвай, че те е чакал!
— Едва бях влязла и той се обади по телефона, че идва. Аз заключих всички врати и прозорци, изтичах горе и се скрих под леглото на леля Луиза. И след десет минути той крещеше и ругаеше и удряше по вратите и натискаше звънците и се опитваше да дойде при мен, а аз лежах под кревата, скована от ужас. Никога не съм изпитвала такъв страх нито преди, нито след това. Сънувах кошмар с него. И още ги имам понякога. Един и същ, че той влиза в спалнята ми. Знам, че е детинско, но когато го видях тази вечер, просто се вкамених от ужас…
— Аз първият ли съм, на когото разказваш това?
— Не. След смъртта на леля Луиза, го разказах на госпожица Като.