— Как реагира тя?
— О, тя беше мила, но много делова. Каза просто, че той е един стар опипвач и не трябва повече да мисля за него. Но човек не може да се бори с това, което става в главата му, не мислиш ли? Ако можех да направя нещо физическо, например да убия Били Фосет или да го размажа като бръмбар, може би щеше да е по-лесно. Но не мога да се избавя от скоковете на психиката си нагоре-надолу всеки път, когато името му се появи или някой ми го напомни.
— Това ли стана, когато на Коледа те целунах зад завесите в билярдната стая?
Тя беше толкова смутена от този спомен, от това, че Едуард го спомена, че усети как червенина като пламък плъзва към страните й.
— Ни най-малко не беше като Били Фосет, Едуард. Беше само, че… когато ти… ме докосна… всичко се развали.
— Мисля, че си травмирана.
Тя се обърна, почти в сълзи от отчаяние.
— Но защо не мога да се отърся от това? Не искам да живея с него до края на живота си. И все още ме е страх от този човек, защото толкова ме мрази…
— Защо те мрази толкова?
— Защото не го допусках до себе си. И защото, когато почина, леля Луиза ми остави всичките си пари.
— Разбирам. Не знаех това.
— Казаха ми да не говоря на никого за това. Не защото е тайна, а защото госпожица Като ми каза, че е вулгарно да се говори за пари. Баща ти и майка ти знаят, разбира се. Но само те.
— Много пари?
Джудит кимна унило.
— Това е съвършено чудесно.
— Да, доста. Вече мога да купувам подаръци на хората, вече си имам своя кола.
— И за всичко това Били Фосет никога няма да ти прости?
— Той беше на погребението на леля Луиза. Гледаше ме така, сякаш иска да ме убие.
Сега Едуард се усмихна.
— Ако погледът можеше да убива, отдавна всички щяхме да сме мъртви.
Той угаси цигарата си обви я с ръце и се наведе да я целуне.
— Милата ми Джудит. Каква неприятна буря в много мъничка чаша вода. Знаеш ли какво мисля? Че ти трябва някакъв катализатор. Не ме питай какъв, но внезапно ще стане нещо, всичко ще подейства и ще се отърсиш от всичките си задръжки. Не бива да позволяваш един злополучен спомен да застава между теб и любовта. Прекалено си сладка за това. И не всеки мъж ще бъде толкова постоянен и търпелив като мен.
— О, Едуард, толкова съжалявам.
— Няма за какво да съжаляваш. Просто ми кажи, когато всичко това остане зад гърба ти. А сега мисля, че наистина трябва да те заведа вкъщи. Ама че вечер.
— Най-хубавото в нея беше, че ти си тук.
— Кога се връщаш в Нанчероу?
— В неделя другата седмица.
— Ще те чакам.
Той стана и почака тя да се измъкне от тясната пейка. Навън сумрачната вечер беше в апогея си. Слънцето беше залязло, хлъзнало се в морето, а небето потъмняваше до сапфирено синьо. Малки вълнички плискаха по кея и пристанището беше заобиколено с подвижните светлини на рибарските лодки. Все още имаше хора наоколо, които се наслаждаваха на вечерната прохлада и не им се искаше да се затварят вътре. Но Били Фосет го нямаше.
Едуард взе ръката й и двамата бавно тръгнаха към мястото, където бяха оставили колата.
Той й се обади на другата сутрин. Джудит беше в кухнята и помагаше на госпожа Уорън да се справи с чиниите от закуската, когато Ели влетя на галоп по стълбите от магазина.
— Джудит, търсят те по телефона. Казва, че е Едуард.
— Едуард! — Госпожа Уорън направи престорено свенливо лице. — Той май никак не си губи времето.
Джудит се направи че не чу. Все още препасана със синята на бели черти престилка, тя слезе долу в офиса на господин Уорън.
— Едуард?
— Добро утро.
— Едва девет е. За какво ми звъниш?
— Исках да разбера добре ли спа.
— О, глупчо. Добре, разбира се. Съжалявам за станалото снощи, но нямаше кой знае какво да направя, за да го спра. Благополучно ли се прибра? Глупав въпрос, разбира се, че си.
— Да, прибрах се. Но… — Той се поколеба. — Това е другата причина да ти се обадя. Работата е, че тук има лека паника.
Сърцето на Джудит се сви.
— Нещо лошо?
— Не, не съвсем. Всъщност да. Леля Лавиния се е разболяла снощи. Както изглежда, предишният ден се е занимавала с градината навън и е стояла прекалено дълго, малко е настинала. Легнала си е, но състоянието й се влошило и сега е с пневмония. Горката Изабел звъннала на Мери Милиуей и докторът идва и си отива, и има медицинска сестра, която се грижи за нея, но всички са малко разтревожени. Всичко е станало толкова бързо.
— О, Едуард, не мога да го понеса. Леля Лавиния, която винаги е изглеждала толкова неразрушима. Няма да умре, нали?