— Ами тя е доста стара. Всички трябва да умрем един ден, предполагам, но никой от нас не иска тя да умре точно сега.
— Майка ти вкъщи ли е?
— Татко й е позвънил късно снощи. Днес се връща.
— А Атина? Тя толкова обича леля Лавиния.
— Атина е заминала за Шотландия с Рупърт Райкрофт. Мисля, че са тръгнали в началото на седмицата. Много се чудехме дали да я известим или не, и после татко реши, че ако стане най-лошото, а Атина дори не знае, че Лавиния е била болна, тя никога няма да му прости. Затова взехме телефона от мама и поискахме междуградски разговор с разни далечни пунктове, но Атина вече е тръгнала за планините и затова той е могъл единствено да й остави съобщение.
— Горката Атина. Мислиш ли, че ще се върне?
— Не знам. Пътят е дяволски дълъг. Ще трябва да чакаме.
— А Лъвдей? Добре ли е?
— Да, добре е. Малко плачлива, но Мери Милиуей я успокоява като майка, а когато мама си дойде, Лъвдей ще се оправи съвсем.
— Успя ли да видиш леля Лавиния?
— Татко успя. Познала го е, но явно е много зле. Ако получа разрешение, може би ще отида в Дауър Хауз с него днес следобед.
— Не изглежда много обнадеждаващо, нали?
— Не се отчайвай. Тя е доста жилава старица. Накрая ще вземе да ни надживее всичките.
— Ще се върна в Нанчероу още днес, ако това помогне.
— Точно това не трябва да правиш. Казах ти само защото си помислих, че ще се разстроиш, ако не ти кажем. Знам, че изпитваш към нея до голяма степен същото, което и ние останалите. Но не си съкращавай ваканцията. Ще се видим следващата неделя или когато трябва. И между другото, Гас ще бъде също тук. Получих съобщение от него, когато се прибрах вкъщи снощи. Той вече пътува с кола от Шотландия.
— О, Едуард. Колко неподходящо време за още гости. Не можеш ли да го отклониш?
— Не мога. Не знам къде е. Може би в Бирмингам, или някъде по дяволите. Не мога да се свържа с него.
— Горкият. Ще попадне в някакво вавилонско стълпотворение.
— О, всичко ще е наред. Той е много лесен гост. Всичко ще разбере.
Джудит реши, че мъжете — дори Едуард — могат понякога да бъдат изключително неделикатни. Той е свикнал цял живот да кани гости в Нанчероу и да смята за абсолютно естествено, разбиращо се от само себе си, разместването на пластовете и организацията на всичко при тези продължителни гостувания да ляга върху прислугата. В момента тя си представи горката Мери Милиуей, със семейна криза на плещите и достатъчно грижи и в най-добрите времена, да трябва да поеме и допълнително задължение: да предупреди госпожа Нетълбед, че ще има още едно гърло за хранене; да вземе чисти чаршафи от шкафа за спално бельо; да организира Джанет да приготви една от спалните; да се погрижи да има кърпи и нов сапун; да провери закачалките в гардероба и да сложи хубави чайни бисквити в кутията на нощното шкафче.
— Може би трябва да се върна?
— Абсолютно не трябва. Забранявам ти.
— Добре. Но съжалявам за всички вас. Предай обичта ми на всички. Особено на баща ти.
— Добре. Опитай да не се тревожиш.
— Обичам и теб.
— Аз също, в отговор. — Тя почувства усмивката в тона му. — Довиждане, Джудит.
Гас Калъндър, зад волана на тъмнозелената си лагонда, остави Оукхемптън зад себе си и заизкачва стръмния баир зад малкото пазарско градче към хълмистия район наоколо. Беше ясна августовска сутрин с лек ветрец и всичко около него беше приятно ново и непознато, защото минаваше за пръв път през тези места. Яркозелена околност с пасища и стърнища, опънала се златиста под късното лятно слънце. В далечината бордюри от стари брястове бележеха границите на живите плетове.
Шофираше от два дни, без да бърза. Наслаждаваше се на свободата да е сам и независим и на приятния устрем на мощната му кола. (Беше купил лагондата преди година с парите, които получи за двадесет и първия си рожден ден, и тя беше почти най-хубавият подарък, който бе получавал някога). Заминаването от вкъщи, разбира се, беше нещо като плесница за родителите му, които се надяваха, че след двете седмици във Франция ще прекара остатъка от ваканцията си при тях. Но беше им обяснил и ги придумал с ласкателства и беше обещал, че няма да се бави много. Майка му се примири и храбро го изпрати, като размахваше кърпичката си като малко знаме. Въпреки цялата си решителност той моментално беше погълнат от чувство за нелепа вина, но веднага щом тя изчезна от погледа му, съумя без особени затруднения да я отстрани от мислите си.
Караше от Дийсайд към Карлайл, после от него към Глостър. Вече беше на последния отрязък от дългото си пътуване. След Шотландия (влажна) и Мидландс (сива), сега му се струваше, че пристига в напълно нов свят, окъпан в слънце и пасторален. От билото на дългия хълм се показа Дартмур. Безлюдните възвишения и тресавища, точещи се с мили и мили, меко променяха цвета си под сенките на носещите се облаци, гонени от западния вятър. Виждаше извитите очертания на склоновете, които сякаш се бяха опрели на небето, изникващата зеленина на мочурливите полета, грамадите от гранит, издълбани от вятъра като прастари, но странно модернистични скулптури. И очите му на художник бяха силно привлечени, ръцете го засърбяха да грабне молива и четката и ужасно му се искаше да спира тук и там и да се опита някак да грабне в скицника си този пейзаж и тази светлина завинаги.