Но знаеше, че ако спре, ще остане тук до вечерта, а трябваше да бъде в Нанчероу, очакваха го там този следобед. Спомни си Франция и картината с прелестната вила на Бийте. Като се сети за вилата, запя френската песен, която винаги е била темата на ваканциите — пееха я по радиото, слушаха я от грамофони, когато загаряха на слънце край басейна, или седяха на терасата в сините ароматни вечери, попиваха вино, гледаха как слънцето потъва зад планините на Миди и светлините на Силанс блясваха една по една, като поръсваха отсрещните хълмове като коледна украса на тъмна елха.
Лонстън. Спомни си малкия мост и разбра, че е пресякъл границата на графството и вече е в Корнуол. Пред него се простираше пустошта на Бодмин Мур. Тук някъде имаше кръчма с название Ямайка Ин. Беше единадесет и половина, и за малко се замисли дали да спре и пийне и хапне нещо, а после реши да не го прави. Вместо това ще забърза към Тръроу. Пътят пред него беше празен. Той ускори и си позволи да се отдаде на непривично и нехарактерно въодушевление.
Тръроу дремеше в долината си под обедното слънце. Като приближи, видя острата кула на катедралата, сребърния блясък на оградената с дървета вода. Влезе в града по широката главна улица, паркира пред „Червения лъв“, влезе вътре и тръгна към бара. Беше много тъмен, облицован с дървена ламперия, прохладен, миришеше на бира. Един-двама старци четяха вестници и пушеха лулите си, но Гас се настани до бара и като си поръча малка горчива бира, попита дали има нещо за ядене.
— Нямаме. Тук не готвим. Трябва да се качите горе в трапезарията, за да получите храна.
— Трябва ли да си запазвам маса?
— Ще кажа на главния келнер. Само за вас, така ли?
— Да, сам съм.
Барманът напълни чашата му и я остави на плота.
— Пътувате, нали?
— Да. Колата ми е отвън.
— Отдалече ли идвате?
— Да, доста. От Абърдийн.
— Абърдийн? Това е в Шотландия, нали? Бива си го пътуването! Колко време ви отне?
— Два дни.
— Дълъг път сте изминали. Колко още ви остава?
— До самия край. Отвъд Пензанс.
— Леле, това е накрай света.
— Почти.
— Живеете в Шотландия?
— Да, роден и отгледан там.
— Ама нямате никакъв акцент, ако ми позволите да го кажа. Тук преди месец-два живя един шотландец и не можех да му разбера нито дума.
— Глазгоу има сложен акцент.
— Сложен не, ами свръхсложен!
Двойка нови клиенти влезе в бара и барманът се извини, остави Гас и отиде да ги обслужи. Останал сам, той посегна за цигарите си, взе една и запали. В дъното на бара, зад рафтовете с бутилки, на стената имаше огледало. В мрачната му далечина зад бутилките части от собственото му отражение го гледаха вторачено. Тъмен млад човек, който изглежда, реши той, по-стар от годините си. Тъмноок, тъмнокос, с бледа кожа, гладко избръснат. Носеше синя памучна риза и беше завързал кърпа около врата си вместо вратовръзка, но дори тази неофициалност не успяваше да промени образа на суров човек. Дори мрачен.
„Развесели се, навъсен тип такъв“, каза той на отражението си. „В Корнуол си. Пристигна благополучно. Най-после си тук“. Сякаш отражението вече му не знаеше това. „Изминал си дълъг път“, каза барманът, но изрече по-голяма истина, отколкото подозираше.
Гас вдигна чашата си към самия себе си. „Измина дълъг път“. Изпи студената, разводнена бира.
Едуард Кеъри-Луис беше първият, който започна да го нарича Гас, и това умалително име му се лепна. Преди това той беше Ангъс, единственото дете на доста възрастни родители. Баща му, Дънкан Калъндър, беше проницателен и преуспял абърдийнски бизнесмен, който се беше измъкнал от скромното си начало със собствени сили и когато Ангъс се появи на бял свят вече беше натрупал прилично състояние от снабдяването на кораби с провизии. Освен това с годините интересите му се разшириха и обхванаха цялата продажба на железарски стоки и голяма част от градската собственост, жилищни блокове и тераси с евтини жилища под наем.