Ранното си детство Ангъс прекара в самия център на Абърдийн, в солидна гранитна градска къща, разположена в малка, заградена със стена градина. Тя имаше предна поляна и задна зелена част за въжето с пране, и малка ивица земя, където майка му отглеждаше градински боб и зеле. Малък свят за малко момче и той беше съвършено доволен.
Но Дънкан Калъндър не беше. Беше стигнал дотук със собствен упорит труд, честност и справедливост и така беше спечелил уважението както на служителите си, така и на колегите си. Но това не беше достатъчно. За единствения си син имаше амбиции и беше решен да го отгледа и възпита като джентълмен.
Съответно, когато Ангъс стана на седем години, семейството се премести. От удобната, непретенциозна къща, която им беше дом, в огромна викторианска постройка на село на бреговете на река Дий. Оттам Дънкан Калъндър пътуваше всеки ден с влак до офиса си в Абърдийн, а Ангъс и майка му бяха оставени да използват това най-пълноценно. След градските улици, магазини и приятелски потракващи трамваи величествените ниски планини и широки речни долини на Дийсайд бяха и чужди, и завладяващи, както и в леко по-малка степен новото им жилище с изобилието си от опушен дъб и цветно стъкло, с карираните си килими и огнище, достатъчно голямо да опечеш бик, ако ти скимне.
Също така, за да се грижат за тази огромна сграда, трябваше да се наемат голям брой прислужници. Където по-рано госпожа Калъндър прекрасно се беше справяла с една готвачка и една помощница, сега от нея се очакваше да дава нареждания на постоянен вътрешен щат от шест човека плюс двама градинари, единият от които живееше в къщичката до входната порта. Тя беше предана съпруга и майка, но проста душа и за нея беше тъжно изпитание винаги да се бори да спазва условностите.
В Абърдийн се беше чувствала добре. Знаеше мястото си в света, в безопасност в достойнството на скромен, добре управляван дом. Но в Дийсайд беше напълно извън релси. Нито риба, нито рак. Беше й почти невъзможно да общува с хората от селото и все повече се убеждаваше, че суровите им лица и едносрични отговори на плахите й опити за сближаване доказваха, че нямаха високо мнение за нея и че не са впечатлени от богатството и начина на живот на такива пришълци.
Другите й съседи, старите благороднически фамилии, които обитаваха своите замъци и имения от поколения, бяха още по-ужасяващи, чужди като хора от друга планета. Лейди Тази или маркиз Онзи с острите си носове и дългурести костюми. Госпожа Хънтингтън-Гордън, която отглеждаше лабрадори и царуваше като някой всемогъщ военен диктатор в архаична кула на хълма. И генерал-майор Робъртсън, който в неделя четеше откъси от библията в църквата сякаш излайваше заповеди за битка и никога не си направи труда да говори по-тихо дори когато беше груб с пастора.
Беше много трудно време, но за Ангъс то не трая дълго. На осемгодишна възраст го изпратиха в пансион, скъпо подготвително училище, и детството му фактически приключи. Първоначално го дразнеха и тормозеха. Заради абърдийнския му акцент, защото шотландската му поличка била прекалено дълга, защото автоматичната му писалка не била каквато трябва и защото стана първенец на класа и беше обявен за зубрач. Но беше мускулесто момче и добър във футбола и след като разби носа на побойника на училището пред очите на всички присъстващи на игрището, го оставиха на мира и бързо се успокоиха. Когато за пръв път се върна в Дийсайд за Коледа беше пораснал с пет сантиметра и акцентът му беше останал в миналото. Майка му тайно тъгуваше за детето си, което знаеше, че е загубила, но Дънкан Калъндър беше възхитен.
— Що не поканиш някой от новите си авери вкъщи? — питаше го той, но Ангъс се правеше, че не го чува и излизаше да покара велосипеда си.
Когато завърши подготвителното училище, замина за Ръгби, където си спечели репутацията на надежден всестранно развит човек. По това време той откри радостите на кабинета по изкуства и дремещата си способност да рисува, която не беше подозирал у себе си. Окуражаван от съчувстващия си учител по рисуване започна да попълва скицници, като постоянно развиваше собствен стил. Рисунки с молив, много бледо оцветени, игрища, момче, работещо по грънчарско колело, учител, крачещ по ветровит училищен двор към класа си с куп книги подмишница и черната му наметка, развяваща се като огромни черни крила.