Един ден, като прелистваше един брой на „Студио“, прочете статия за корнуолските художници от Нюлинската школа. За илюстрация беше поместена цветна репродукция на картина от Лора Найт: момиче, застанало на скала, което гледа морето. То беше пауновосиньо, а момичето носеше пуловер, така че времето не би могло да е топло. Косата й беше медночервена, сплетена в плитка, която се спускаше през рамото й.
Картината привлече вниманието му и прочете статията. Тя развихри въображението му. Корнуол! Може би ще стане професионален художник и ще се премести в Корнуол, както са направили толкова хора преди него. Ще носи чудновати изпоцапани с боя дрехи, ще си пусне дълга коса, ще пуши „Житан“. А наоколо винаги ще има някое влюбено, предано момиче, с домошарски наклонности, разбира се, но хубаво. Тя ще живее с него в рибарската му хижа или може би преустроен хамбар, с външна стълба от гранитни блокове и синьо боядисана врата, а наоколо ще расте алено мушкато в глинени саксии…
Илюзията беше толкова силна, че почти усети топлината на слънцето, мирис на море, примесен с аромат на диви цветя. Но беше фантазия. Той се огледа в празния кабинет по изкуство, през високия прозорец към студеното небе във вътрешността на страната. Ученическа фантазия. Никога нямаше да стане професионален художник, защото вече се беше обвързал с математиката и физиката, насочил се беше към университета в Кембридж и степен по инженерство.
Но мечтите и фантазиите бяха прекалено ценни, за да ги изостави. Извади ножчето си за острене на моливи и внимателно изряза цветната картина. Пъхна я в папката, която съдържаше няколко от неговите рисунки, и като потисна съвестта си, я отмъкна. По-късно я монтира, сложи я в рамка и непознатото момиче от Корнуолското море стана впечатляваща украса на стените в кабинета му.
Ръгби разшири интересите му и в други направления. Прекалено необщителен, за да има близки приятели, но все пак популярен, от време на време получаваше покани да прекара част от ваканцията във вилите на други хора било в Йоркшър, било в Уилтигър или Хемпшър. Той учтиво ги приемаше, добре го посрещаха, и успяваше да не извърши явни социални гафове.
— И от къде сте? — питаше го някоя майка при първата чаша чай.
— От Шотландия.
— Късметлия. От къде точно?
— Родителите ми имат къща в Дийсайд.
И после, преди тя да е започнала да говори за ловенето на сьомга, рибарството по Дий и за патиците в блатата той сменяше темата и питаше може ли да получи парченце кейк с джинджифил. След това, при малко късмет, въпросът повече не се повдигаше.
Връщането вкъщи след такива гостувания неизменно беше нещо като разочарование. Истината беше, че бе надраснал родителите си, грозната къща му причиняваше клаустрофобия и дните му се струваха безкрайни, нарушавани само от протяжните и досадни хранения. Влюбеното внимание на майка му го задушаваше, смущаващата гордост и интересите на баща му само влошаваха нещата.
Но не всичко беше мрачно. Когато стана на седемнадесет, неочакван бонус се изпречи на пътя му, макар и смесен по късмет. Явно беше тръгнал слух по съседите, че момчето на Калъндър въпреки недостатъците на родителите си е не само хубаво, а и напълно представително, и ако някоя домакиня има нужда от допълнителен мъж…? Започнаха да пристигат гравирани покани, свързващи Ангъс с различни функции, каквито родителите му нямаха. Истински партита и летни балове, където партньорите му имаха имена като лейди Хенриета МакМилън, почитаемата Камила Стоукс. По това време той вече можеше да кара кола и зад волана на масивния роувър на баща си, той съответно се приготвяше за тези официални събития правилно облечен в официален хайлендски тоалет с колосана бяла риза и черна връзка. Тази тренировка в провинциалните къщи на Йоркшър, Уилтшър и Хемпшър сега му свърши добра работа и той се справяше добре с етикета на огромни официални вечери, а после танцуваше до малките часове, усмихваше се на когото трябва и общо взето се държеше добре за всеобщо удовлетворение.
Но всичко приличаше малко на театър. Той беше какъвто е, без илюзии за произхода и възпитанието си. Като шофираше към вкъщи по дългия път след някои от тези танци през тъмната мрачна местност и небе, леко просветващо от първия полъх на зората, му минаваше през ума, че откакто е бил на седем години и семейството му завинаги напусна Абърдийн, не може да си спомни нито едно място, където да се е чувствал удобно, като вкъщи. Със сигурност не в бащината си къща. Не в училище. Не в гостоприемните имения в Йоркшър, Уилтшър и Хемпшър, където го посрещаха толкова добре. Колкото и добре да се забавляваше, винаги усещаше, че стои настрана и наблюдава другите. А искаше да принадлежи.