Може би един ден щеше да се случи. Като се влюби например. Или чуе някой глас. Или се събуди в непозната стая и моментално открие, че я разпознава, макар и да не я е виждал никога през живота си. Място, където никой няма да го гледа отвисоко и няма да му трябва табелка с надпис, етикет. Където ще го посрещат добре просто защото е той. „Ангъс, мило момче, колко хубаво че дойде, колко е прекрасно да те видя…“
Но нещата неочаквано започнаха да се подобряват. След трудните години на юношеството, което за Гас беше по-мъчително и трудно, отколкото за връстниците му, Кембридж дойде като откровение и освобождение. От първия миг той го помисли за най-хубавия град, който някога е виждал, а Тринити беше мечта на архитектурата. През първите си няколко седмици прекарваше повечето си свободно време в разходки. Постепенно научи пътя по старите, напоени с древност улици и дворове. Отгледан като презвитарианец, той присъстваше на утринната служба в Кралската капела просто от чистата радост да слуша пеенето и именно там чу за пръв път грегорианското „Господи, помилуй“ и се оказа пронизан от безпричинна радост, когато момчешките гласове се издигнаха до висоти, които със сигурност бяха недостижими, освен може би за ангелите.
Не след дълго, когато опозна по-добре новото си обкръжение, видимото влияние на Кембридж размърда художническите му инстинкти и скоро скицникът му се напълни с бързи ескизи с молив. Лодките на обградената с върби Бакс. Мостът на въздишките. Вътрешните дворове на корпус Кристи, кулите-близнаци на Кралския колеж, чийто силует се очертаваше на огромната картина на небето над равните мочурища. В самия размер и чистота на пропорциите и перспективата той откри предизвикателство. Ярките оттенъци на небето и поляните, прозорците от цветно стъкло, есенните листа просто му крещяха да ги положи на хартия. Той се чувстваше обкръжен не само от дълбоки кладенци на знанието, но и от красота, която не идваше от природата, а за учудване беше създадена от човека.
Негов колеж беше Пембрук, предметът му — инженерство. Едуард Кеъри-Луис също беше в Пембрук, но учеше английски и философия. Те бяха пристигнали като първокурсници по едно и също време, за семестъра на Архангеловден на 1937 г., но чак през последния семестър на втори курс най-после се опознаха и се сприятелиха. За това имаше причини. Тъй като следваха различни неща, нямаха общи занятия. Стаите им бяха в различни части на Пембрук, така че обикновените случайни съседски разговори бяха изключени. И докато Гас играеше крикет и ръгби, Едуард видимо не се интересуваше от колективните игри и прекарваше повечето си време в университетския клуб по летене, като се стремеше да получи разрешение за пилот.
В резултат пътищата им рядко се кръстосваха. Но Гас неизбежно срещаше Едуард наоколо. В далечния край на трапезарията на колежа при официални случаи, когато всички студенти трябваше да присъстват с известен блясък, за да вечерят. Или когато бръмчеше по улица „Тринити“ с тъмносиния си „Триумф“ винаги с хубаво момиче или две притиснати до него. Понякога го зърваше в претъпкана кръчма, център на шумна компания и винаги този, който плаща сметката за поредните питиета, и при всяка среща той поразяваше Гас като все по-щастлив, уверен, хубав и доволен от себе си. Инстинктивната антипатия (породена от завист? той не би признал това дори пред себе си!) се превръщаше в неприязън, но с вродена дискретност Гас пазеше тези чувства в себе си. Нямаше смисъл да си създава врагове, пък и в края на краищата никога не беше говорил с това момче. Просто в него имаше нещо, което беше прекалено хубаво, за да е вярно. Едуард Кеъри-Луис! Никой човек не можеше да има всичко това. Трябваше да има някакъв червей в пъпката, но не беше работа на Гас да го изчопля.
И така той остави нещата такива и се съсредоточи върху ученето си. Но капризната съдба имаше друго на ум. В края на летния семестър през 1939 г. Гас Калъндър и Едуард Кеъри-Луис получиха стаи на един и същи етаж в Пембрук и ползваха обща мъничка кухня, известна като „слугинската“. Един късен следобед, като чакаше чайника да кипне, Гас чу стъпки, които тичаха по каменното стълбище зад гърба му и спряха пред отворената врата. И после глас: