— Здравей.
Той се обърна и видя Едуард Кеъри-Луис, застанал до вратата, с кичур руса коса, увиснал на челото му и дълъг колежански шал, омотан около шията му.
— Здравей.
— Ти си Ангъс Калъндър.
— Да.
— Едуард Кеъри-Луис. Май сме съседи. Как са стаите ти?
— Наред са.
— Чай ли правиш? — Доста безсрамен намек.
— Да. Искаш ли?
— Имаш ли нещо за ядене?
— Да. Плодов кейк.
— Чудесно. Умирам от глад.
И така Едуард дойде и двамата седнаха до отворения прозорец на стаята на Гас, пиха чай от канчета и Гас изпуши цигара, а Едуард изяде повечето от кейка. Разговаряха. Нищо особено, но след петнадесет минути Гас разбра, че що се отнася до Едуард Кеъри-Луис, той беше крайно и напълно неправ, защото Едуард не беше нито сноб, нито глупав. Непринуденото му поведение и прямият му син поглед бяха напълно истински и увереното му държание идваше не защото е отгледан като избран свише, а защото явно беше самостоятелен човек, който не се смяташе нито за по-добър, нито за по-лош от всичките си връстници.
С изпразнена чаша и кейк печално ометен, Едуард се изправи и започна да се вре навсякъде в стаите на Гас, като четеше заглавията на книгите му, прелистваше едно списание.
— Харесва ми тигровото килимче пред камината ти.
— Купих го от вехтошарски магазин.
Сега Едуард гледаше картините на Гас една по една като клиент, който се кани да купува.
— Хубав акварел. Къде е това?
— Езерото Дистрикт.
— Имаш доста голяма колекция. Всичките ли си ги купувал?
— Не. Рисувал съм ги. Направих ги сам.
Едуард се обърна и зяпна Гас.
— Наистина ли? Та ти си страшно талантлив. И е хубаво да знаеш, че ако се провалиш на последните изпити, никога няма да останеш гладен, като развъртиш четката. — Той продължи да изучава картините. — Използваш ли понякога маслени бои?
— Да, понякога.
— Тази ти ли си я рисувал?
— Не — призна Гас. — Срам ме е да призная, че я откъснах от страниците на едно списание, когато бях ученик. Но толкова я харесвам, че винаги я нося със себе си и я закачвам така, че да мога да я гледам.
— Хубавото момиче ли ти грабна момчешката фантазия или скалите и морето?
— Мисля, че цялата композиция.
— Кой е художникът?
— Лора Найт.
— Това е Корнуол — каза Едуард.
— Знам. Но как позна?
— Просто не може да бъде никъде другаде.
Гас сви вежди.
— Познаваш ли Корнуол?
— Би трябвало. Живея там. Винаги съм живял. Там е домът ми.
— Колко необикновено — каза Гас след малко.
— Защо необикновено?
— Не знам. Просто защото винаги съм се интересувал необикновено силно от корнуолските художници. Струва ми се изумително, че толкова много невероятно талантливи хора се струпват в това отдалечено място и въпреки това остават толкова влиятелни.
— Не знам много по въпроса, но ми се струва, че Нюлин е наводнен от художници. Цели колонии. Като мишки.
— Запознавал ли си се с някои?
Едуард поклати глава.
— Не бих казал. Боя се, че съм малко невежа, когато става дума за изкуство. В Нанчероу имаме много спортни картини и тъмни семейни портрети. Знаеш тези работи. Предшественици с избелели очи и кучета. — Той помисли малко. — Освен портрет на майка ми, нарисуван от Де Лаело. Много е чаровен. Виси над камината на приемната. — Внезапно Едуард сякаш се изтощи. Безцеремонно широко се прозина. — Господи, изморен съм. Ще си тръгна и ще се изкъпя. Благодаря за чая. Стаите ти ми харесват. — Запъти се към вратата, отвори я и се обърна. — Какво ще правиш тази вечер?
— Нищо особено.
— Няколко души отиваме с коли до Гранчестър да пийнем нещо в тамошна кръчма. Искаш ли да дойдеш с нас?
— Много бих искал. Благодаря.
— Ще почукам на вратата ти в седем без петнадесет.
— Добре.
— Значи дотогава, Гас — усмихна се Едуард.
Гас помисли, че не е чул добре.
— Как ме нарече?
Едуард вече беше стигнал до вратата.
— Гас.
— Защо?
— Предполагам защото мисля за теб като за Гас. Не като за Ангъс. Ангъс е червенокос, с огромни туристически обувки като звена от танкови вериги и страшно широк голф панталон от червеникаво кафяв туид.
Гас откри, че се смее.
— По-добре внимавай. Роден съм в Абърдийн.
Но Едуард не се объркваше лесно.
— В такъв случай трябва много добре да знаеш за какво говоря.
И с тези заключителни думи излезе и затвори вратата след себе си.
Гас. Беше Гас. И влиянието на Едуард беше толкова силно, че след тази първа вечер вече никога не го наричаха другояче.