Изведнъж се оказа, че е страшно гладен. Горе, в полупразната трапезария — вехти старовремски турски килими и колосани бели покривки по масите, тихи гласове и плахо потракване на прибори — той изяде супата си, говеждо варено с моркови, и като се почувства нов човек, плати сметката и отново излезе на чист въздух. Повървя малко по каменния тротоар, намери книжарница, влезе и си купи една военнотопографска карта на Западен Корнуол. Върна се в колата си, запали цигара, разгъна картата и проучи пътя си. Нанчероу! Едуард по телефона беше му дал няколко неясни указания, но сега, като гледаше при мащаб инч за миля, Гас реши, че само идиот може да се загуби по пътя. Тръроу до Пензанс, после по крайбрежното шосе, което води до Ландс Енд. Пръстът му премина пътя по плътната хартия и спря в Роузмълиън, ясно отбелязан с църква, река и мост. И после Нанчероу, дума, написана с курсив, с пунктирана линия за приближаващия път, мъничък символ на самата къща. Беше хубаво да я намери, разположена там от добре осведомен географ. Това правеше целта на пътуването му реална, а не просто име, изречено нехайно, не плод на въображението му. Той сгъна картата и я остави на седалката до себе си. Допуши цигарата, завъртя ключа на запалването.
Той караше по открития гръбнак на графството, където изоставени калаени мини увенчаваха височината — стари фабрики и срутващи се комини. Не беше красиво. Кога най-после ще стигне до морето? Нямаше търпение да го види. Но най-после пътят започна да се спуска по склона пред него и пейзажът се промени. Отдясно се появи редица хълмисти дюни, после — дълбоко устие на река, и накрая бе възнаграден от първо зърване на Атлантическия океан. Бърз поглед, нищо повече, на зелени търкалящи се вълни върху пясъчна коса. Отвъд устието пътят завиваше навътре в сушата. Там имаше пасища, пълни с млекодайни стада, а склоновете с южно изложение бяха засадени с пазарни зеленчуци. Всички бяха оградени с неправилни стени от наредени камъни без мазилка и изглеждаха като съществували от векове. Палми растяха в дворовете на вилите, къщите имаха тебеширената патина на измит варовик, тесни алейки се отклоняваха от главния път и потъваха в залесени долини, примамливо обозначени с неясни названия или имена на светци. Всичко дремеше в топлия слънчев следобед. Дърветата хвърляха тъмни сенки, нарязани от слънцето на тъмни квадрати. Цареше необикновено усещане за безвремие, сякаш тук винаги ще бъде лято, листата никога няма да падат и меките склонове на фермерските земи никога няма да се сблъскат с жестоки пориви на вятъра и зимни бури.
Сега пред себе си той видя в разсеяната светлина внезапни ослепителни проблясъци на другото море, огромната дъга на залива. Маунт Бей беше синьо изригване, хоризонтът беше замъглен. Ято малки яхти плаваше по водата. Регата, може би. Малките лодчици като червенокрили дроздове се носеха на вятъра, скупчени, с опънати алени платна, отправени към далечна цел.
И всичко беше пронизващо познато, сякаш беше виждал всичко преди и просто се връщаше на отдавна познато и много обичано място. Да. Тук е всичко. Точно каквото е било винаги. Точно каквото знам, че ще бъде! Заслоняващата ръка на пристанищния вълнолом, масата лодки с високи мачти, въздух, оживен от крясъците на чайки. Малък парен влак, който пухти на излизане от гарата и по завоите на брега. Тераса с къщи, прозорците примигват на ярката светлина, градини, пълни с магнолии и камелии. И над всичко през отворения прозорец на колата нахлува свеж, прохладен, солен мирис на изхвърлени от прилива водорасли и на открито море.
Морето ги полюшваше по дължината на заливите и с една любовна песен морето залюля сърцето ми завинаги.
Всичко беше част от това. Чувстваше се като човек, завърнал се към корените си, сякаш всичко, което някога е правил, всяко място, където някъде е живял, просто е било очакване, антракт. Това беше странно, но като го анализираш, съвсем не беше така, защото той просто беше свидетел, макар и за пръв път, на преживяване, станало напълно разпознаваемо чрез корнуолските художници, чиито произведения беше изучавал и следвал толкова жадно. Лора Найт, Ламорна Бърч, Станхоуп и Елизабет Форбс и безброй други. И си спомни за момчешката си фантазия, възникнала в кабинета по изкуства в Ръгби: идва да живее в Корнуол, за да приеме живота на бохем и да рисува, да си купи избеляла от слънцето вила и да посади мушкато пред вратата. И се усмихна, защото във фантазията присъстваше и неясна и неопределена женска фигура. Не някаква конкретна личност и тя никога не беше получавала лице, но беше млада, разбира се, и хубава, и забележително подходяща за рисуване, и превъзходна готвачка… Негова любима, разбира се. И както шофираше, Гас се разсмя на глас на невинността на собственото си загубено юношество и на безобидните мечти на глупавото момче, каквото беше някога. После престана да се смее, защото вече беше тук, вече беше пристигнал, мечтите изглеждаха съвършено жизнени и в никакъв случай не бяха непостижими.