Тези спомени вече бяха го превели през града и извън него от другата страна. Беше изкачил хълм, стръмен като покрив на къща, и като стигна върха му, видя че теренът отново внезапно се е променил. Нивите на отделни ферми опираха до блатиста пустош, жълто-кафява, увенчана с купища камъни. Морето отляво си беше там, но сега над неговия мирис надделяваше сладникав, като на мъх дъх на поток и тресавище, и той дочу от много далече бълбукащ вик на дъждосвирец.
И се появи друг сън, също отдавна забравен и изхвърлен от мислите, но изведнъж остър и пак много реалистичен: че един ден ще отиде в къща, която никога преди не е посещавал, и там внезапно, категорично ще знае, че тя е неговото място, че никога не е принадлежал нито на огромната мрачна викторианска постройка в Диисайд, нито на гостоприемните къщи на съучениците си. Кембридж беше най-близо до тази фантазия, но той беше университет, седалище на учение, продължение на училището. Не убежище, но ъгъл от света, където пускаш корени, където се връщаш и знаеш, че той винаги ще е там, непроменен, без изисквания, удобен и успокояващ като стар чифт обувки. Твой собствен. Гас. Мили Гас. Ти се върна.
Отдавна забравен сън. Толкова по-добре. Дневните мечтания са присъщи само на най-малките. С известна решителност Гас изхвърли всичко това от мислите си и ги прехвърли отново към непосредствената задача да не се загуби по пътя. Но точно тогава видя кръстопът и дървена табела с надпис „Роузмълиън“ върху нея и разбра, че му остават само десетина мили до целта, и здравият разум излетя през прозореца и бе заменен от безпричинното вълнение на момче, което се връща от училище за ваканция. Връща се вкъщи. И това беше особено само по себе си, защото да се върне вкъщи за Гас никога не е било мисъл, която те изпълва с кой знае каква радост. Напротив, да се върне вкъщи беше станало нещо като болезнено задължение, което изпълняваше с дълбоко нежелание. Той лоялно се връщаше при родителите си, но след не повече от два дни започваше отчаяно да търси претекст да замине.
Майка му и баща му нямаше как да не остаряват, да не променят твърдо установените си навици и патетично да се гордеят с единственото си дете, но по някаква причина всичко това само влошаваше нещата. Не, Гас ни най-малко не се срамуваше от родителите си. Всъщност дори доста се гордееше с тях, особено с баща си. Но се беше отдалечил от стареца, имаше много малко общо с него и негодуваше, че трябва да търси какво да каже и да се бори с банални разговори. И всичко това се дължеше на решението на сърцатия Дънкан Калъндър да направи от сина си джентълмен. Той настоя за скъпо частно обучение и с това отдалечи момчето от себе си към свят, който те с майка му нито познаваха, нито някога щяха да познават.
Беше жестока ситуация. Пълна с ирония. Но не Гас беше издигнал бариера между всички тях. Още преди да напусне Ръгби, се беше насилвал да се справи с неудобното положение и със собствената си гузна съвест и накрая твърдо се отърси от всякакво чувство за вина. Това беше важно, защото иначе трябваше да прекара остатъка от живота си с този тежък воденичен камък на шията.
Лъвдей, затворена в оранжерията, береше малини. Хубаво беше да прави нещо, защото точно сега нещата бяха ужасни. Тревога и страх за леля Лавиния обвиваха къщата като тежък облак, засягащ всичко и всички. За баща й това беше станало дори по-важно от новините и вместо да слуша радио, той сега прекарваше повечето си време до телефона. Говореше ту с доктора, ту с Даяна в Лондон, като чрез нея изпращаше съобщения и на Атина в Шотландия. Нареждаше ден и нощ да има медицинска сестра до нея в Дауър Хауз. Имаше известен спор дали да не преместят леля Лавиния в болница, но накрая решиха, че физическите трудности на едно пътуване с линейка и стресът от попадането в непознато обкръжение ще принесат повече вреда, отколкото полза. И така леля Лавиния беше оставена на спокойствие в собствената си къща на собственото си легло.
Това беше първата среща на Лъвдей с може би смъртоносна болест. Хората умираха, разбира се. Знаеше го. Но не и нейните, близките от семейството. Не и леля Лавиния. От време на време тя правеше истински усилия да си представи живота без старата дама, но тя винаги е била толкова неотклонно част от Нанчероу, и влиянието й над цялото семейство — толкова силно и благотворно, че Лъвдей не можеше и да помисли за това.