Тя вървеше край редовете с растения, береше сладките червени плодове с две ръце и ги пускаше в здрава кошница, която беше завързала с въженце за кръста си. Беше следобед, ясен и слънчев, но хаплив вятър подухваше откъм морето и затова беше намъкнала стар спортен пуловер на Едуард, пожълтял и позакърпен. Беше прекалено дълъг, спускаше се върху памучната й пола, но слънцето огряваше раменете й, топло заедно с дебелата вълна на пуловера, и Лъвдей беше доволна от този братски комфорт.
Беше сама, защото следобеда баща й, Едуард и Мери Милиуей бяха отишли в Дауър Хауз. Баща й беше си уредил среща с доктора, Едуард отиваше, за да остане при леля Лавиния известно време, а Мери ги придружаваше, за да прави компания на горката стара Изабел. Щяха да седят в кухнята й и да пият чай. Изабел може би имаше нужда от успокояване повече от всички тях. Те с леля Лавиния бяха заедно повече от четиридесет години. Ако леля Лавиния умре, много вероятно беше Изабел скоро да я последва.
— А ти, миличка? — беше я попитал баща й. — Не искаш ли да дойдеш с нас?
А тя отиде при него, обви ръце около кръста му и притисна лице в куртката му. Той разбра и я притисна до себе си. Тя измърмори приглушено „не“. Ако стане най-лошото, тя искаше да помни леля Лавиния каквато беше винаги — внимателна, изискана и участваща във всички семейни шеги. Не една стара и бодна дама на легло, която си отиваше от тях.
— Ужасно ли постъпвам? Трябва ли да дойда?
— Не. Мисля, че не трябва да идваш.
Тя изхлипа, той я целуна, избърса очите й с огромната си чиста, бяла, ленена носна кърпа. Всички бяха много мили с Лъвдей. Едуард я прегърна и каза:
— Все пак тук трябва да има някой, когато дойде Гас. Ще дойде по някое време този следобед и няма да е гостоприемно, ако никой не го посрещне. Ти ще бъдеш едноличният приемен комитет.
Лъвдей, все още подсмърчаща, не мислеше, че това е много добра идея.
— Трябва ли да се мотая наоколо?
Мери се засмя.
— Не, разбира се. Прави каквото искаш. Сигурна съм, че Флийт ще оцени добре един хубав галоп.
Но изведнъж на Лъвдей й се отщя да язди Флийт. Искаше да стои в рамките на Нанчероу, където се чувстваше сигурна и в безопасност.
— Яздих я вчера — каза тя.
— Тогава можеш да набереш малини за госпожа Нетълбед. Иска да свари конфитюр. Можеш да й помогнеш да изчисти и претегли плодовете.
Това не беше особено привлекателно, но все пак беше по-добро от бездействие.
— Добре — въздъхна тя.
— Доброто ми момиче! — Мери я гушна и я целуна успокояващо.
— И ще предадем обичта ти на леля Лавиния и ще й кажем, че щом се оправи, ще отидеш да я видиш. И не забравяй, че майка ти днес пристига с колата си от Лондон. Ще е уморена и разстроена, затова не искаме да се прибере вкъщи и да намери само куп тъжни лица. Заради нея опитай да не се тревожиш прекалено много.
И така тя береше малини. Отне й доста време да напълни двете кошници, които беше й дала госпожа Нетълбед, но накрая бяха препълнени със зрели, прекрасни плодове. Тя беше похапнала от тях, но не много. Сега, с по една тежка кошница във всяка ръка, тя се отправи по зашумената пътека между редовете и излезе от малиновата клетка, като внимателно залости вратата след себе си, за да не може да влезе някоя птица и да се натъпче с малини, а после да се пребие от напразни усилия да излети на свобода.
В кухнята госпожа Нетълбед украсяваше шоколадов кейк с множество розички от крем и парченца захаросани плодове.
Тя тръсна кошниците на масата.
— Какво ще кажете, госпожо Нетълбед?
Готвачката беше признателна и оцени високо постижението.
— Чудесно. Ти си голяма сладурана.
Лъвдей се наведе през масата, гребна малко от крема с пръст и го облиза. Реши, че вкусовете на шоколада и малините не си вървят.
— И я се виж, Лъвдей! Просто си ужасно измърляна. Пуловерът ти е покрит с бримки и малинови петна. Трябвало е да си сложиш престилка.
— Няма значение. Той е стар. Искаш ли да ти помогна за конфитюра?
— Сега нямам време. По-късно. А ти имаш друга работа, защото гостът пристигна.
— Гостът? — Сърцето на Лъвдей се сви. Докато береше малини, съвсем беше забравила за проклетия приятел на Едуард, който идваше да поживее у тях. — О, по дяволите, нима вече е тук? Надявах се да не дойде, преди да се върне Едуард. — Тя смръщи нос. — Какъв е?
— Нямам представа. Нетълбед го прие, заведе го в стаята му. Сигурно е там и си разопакова нещата. По-добре върви, представи се и го поздрави с добре дошъл.