— Дори не си спомням името му.
— Господин Калъндър. Гас Калъндър.
— Ама трябва ли да отида? По-добре да правя конфитюр.
— О, Лъвдей! Хайде, побързай! — И госпожа Нетълбед леко я тупна по дупето и я отпрати.
Крайно неохотно Лъвдей излезе. Нагоре по задното стълбище и после по коридора край стаите за гости. По средата на коридора вратата на стаята му беше отворена. Тя стигна до нея и се спря колебливо. Той беше там, застанал с гръб към нея, с ръце в джобовете, загледан през отворения прозорец. Багажът му беше струпан на дървената подставка до края на леглото му, но куфарите бяха затворени и той явно не беше направил никакво усилие да започне да разопакова. Краката й, в топли спортни обувки, не бяха вдигнали шум по дебелия килим и тя разбра, че той изобщо не подозира за присъствието й. От това й стана неудобно и малко притеснително. От двора зад прозореца чу гукането на гълъбите. След малко тя каза:
— Здравей!
Стреснат така, той рязко се обърна. Един момент постояха така един срещу друг през прага, после той се усмихна.
— Здравей!
Лъвдей беше силно объркана. Не това беше очаквала. Беше очаквала екземпляр от разнообразните юноши, които Едуард беше канил вкъщи през ваканциите, докато беше ученик. Всички изглеждаха изсечени по един калъп и винаги й е било трудно да се сближи с когото и да било от тях. Но тук налице беше напълно различна категория и тя моментално я разпозна. Преди всичко той изглеждаше по-стар от Едуард, по-зрял и по-опитен. Тъмен и тънък, доста сериозен. Интересен. Не някой, който ще прави шеговити забележки, нито пък ще се отнася към нея, сестрата на Едуард, като към глупачка. Досега само Уолтър Мъдж и Джоуи Уорън бяха мерило за мъже, които бе започнала да намира смущаващо привлекателни с очевидната им мъжественост и непринуденото им поведение. Колкото и да е странно, Гас Калъндър приличаше по малко на всеки от тях. Същите тъмна коса и тъмни очи, но беше по-висок, не така набит като Уолтър и Джоуи и когато се усмихваше, цялото му лице се променяше и вече не изглеждаше сериозен.
Внезапно смущението й изчезна.
— Ти си Гас Калъндър.
— Да. А ти вероятно си Лъвдей.
— Съжалявам, че тук няма никого освен мен. А пък аз досега брах малини.
Тя пристъпи в стаята и се курдиса на високото легло.
— Няма нищо. Вашият иконом…
— Господин Нетълбед.
— … ме посрещна.
Лъвдей погледна багажа му.
— Май не си започнал да разопаковаш?
— Не съм. Честно казано, питах се дали въобще да започвам?
— Какво имаш предвид?
— Господин Нетълбед ми намекна, че има някакви проблеми. Болест в семейството. И че Едуард е заминал да види леля си…
— Пралеля. Лавиния. Да. Тя има пневмония. И е ужасно стара, така че е доста тревожно.
— Не много подходящо време да имаш гости за по-дълго. Струва ми се, че може би трябва тактично да се оттегля.
— О, не трябва да го правиш. Едуард ще бъде толкова разстроен и разочарован. Все пак всичко е уредено и ние всички сме подготвени, така че няма да има голям смисъл.
— Просто ми се искаше Едуард да беше ми се обадил и да ми беше казал за положението. Тогава нямаше да дойда.
— Не можеше, защото тя се разболя съвсем неотдавна, а той не знаеше къде точно си. Колко далече си стигнал. Хайде, не се притеснявай от това. Няма значение дали си тук или не. — Това не прозвуча много приятелски. — Всички ужасно ще ми се сърдят, ако те пусна да си тръгнеш. А и ние с мама искаме да се запознаем с теб. Тя беше в Лондон, но сега се връща с колата си заради леля Лавиния. И татко разговаря с доктора, а Мери Милиуей успокоява Изабел. А Джудит, тя е моя приятелка, живее тук много време, все още е в Порткерис. — Към този момент Гас започна малко да се слисва, пък и имаше защо. Лъвдей направи усилие да изясни положението. — Мери Милиуей ми беше бавачка, божествена е, прави всичко, а Изабел е старата прислужница на леля Лавиния.
— Разбирам.
— Знам, че всички ще се върнат, докато стане време за чая, така че тогава ще видиш Едуард. Колко е часът сега?
Той погледна ръчния си часовник, от тежко злато, прикрепен с кожена каишка за здравата му китка.
— Точно три.
— Добре. — Тя се замисли. — Какво би искал да правиш? — Не беше много добра в гостоприемството. — Да разопаковаш? Или да се поразходиш, или нещо друго?
— Да глътна малко чист въздух. Ще разопаковам после.
— Можем да слезем до заливчето. Може да поплуваш, ако искаш, но има студен вятър. Нямам нищо против студената вода, но мразя да излизам от нея при студен вятър.
— Тогава няма да плуваме.