— Добре, хайде да тръгваме. Тайгър отиде с татко, иначе щяхме да го вземем с нас. — Тя се смъкна от кревата. — Пътеката към морето е доста стръмна и хлъзгава, така че имаш ли гуменки? И може би пуловер? Може да е доста пронизващо на скалите.
Той се усмихна на покровителственото й поведение.
— Съгласен и по двете точки. — Бе преметнал на стола тъмносин пуловер от шотландска вълна, подходящо дебел. Сега го взе, метна го на раменете си и върза ръкавите му около врата си като шал. — Води! — каза на Лъвдей.
Понеже беше нов гост, не го поведе по задните стълби, а по коридора, по парадното стълбище и навън през главната врата. Там беше паркирана колата му и Лъвдей, привлечена, се спря да й се възхити.
— Господи, страхотна кола. Може ли да върви страшно бързо?
— Справя се.
— Изглежда чисто нова. Блестящи фарове и всичко останало.
— Имам я от около година.
— Ще ми се да се повозя някой път.
— О, добре.
Тръгнаха. Заобиколиха ъгъла на къщата, вятърът се нахвърляше върху тях, студен и солен. Над главите им огромни бели облаци бързо се носеха по млечносиньото небе. Двамата минаха през терасираните поляни и излязоха на пътеката, оградена с гъсталак от храсти и нелепи палми, която водеше надолу към морето.
След малко тя стана прекалено тясна за двама и те тръгнаха един след друг — Лъвдей първа, като вървеше все по-бързо и по-бързо, ускоряваше пред Гас, така че му трябваше известна концентрация и не малко физически усилия, за да не изостава от летящите й крака. Питаше се дали не го прави нарочно, за да го дразни, докато той препускаше непосредствено зад нея, навеждаше глава в тунела от гунера, пързаляше се и се подхлъзваше надолу по твърде стръмните стъпала, които водеха до дъното на кариерата. После през кариерата и над портата, фермерска алея и каменен прелез (малко като надбягване с препятствия), и накрая скалите.
Тя го чакаше, застанала на обраслия с трева торф, оцветен бледолилаво от мащерката. Размирният вятър се втурна под басмената й пола и я изду като балон около дългите й загорели крака, и подвижното й лице и виолетовите й очи преливаха от смях, когато той, леко задъхан, стигна до нея.
— Бягаш като заек — каза й той, когато си пое дъх.
— Няма значение. Ти не изостана.
— Имаш голям късмет, че не си причиних някоя непоправима телесна повреда. Мислех, че излизам на разходка, а не на маратонско бягане.
— Но си струваше. Трябва да признаеш, че си струваше.
Гас се огледа и видя тъмнотюркоазеното море, ивицата на брега, гигантските вълни, които се нахвърляха върху камъните в подножието на скалите. Повърхността им се разбиваше като сапунена пяна и се разпръскваше като водни експлозии с цветовете на дъгата, които скачаха във въздуха на пет — шест метра. Всичко беше много освежаващо и твърде зрелищно. И тогава Лъвдей потрепери.
— Студено ли ти е? — попита той.
— Малко. Обикновено слизаме долу до камъните, но днес приливът е висок и ще се измокрим от пръските.
— Тогава няма да слизаме.
Вместо това застанаха на завет зад огромен камък, пожълтял от лишеи и тлъстига. Лъвдей седна на дебела възглавница от торф, сви колене и ги обгърна с ръцете си, като се сгуши в пуловера си да се стопли. Гас легна до нея с изпънати крака, изместил тежестта си към раменете си.
— Така е по-добре — каза тя. — Не виждаме морето, но поне го чуваме и няма да се намокрим. — Тя затвори очи и обърна лице към слънцето. След малко добави: — Така е много по-добре. По-топло. Де да бяхме си донесли нещо за хапване.
— Аз всъщност не съм гладен.
— А пък аз съм. Винаги. И Атина е такава. Мисля, че тя ще си дойде. Заради леля Лавиния. Била е в Шотландия. Ти там живееш, нали?
— Да.
— Къде?
— Край Абърдийн. В Дийсайд.
— Около Балморал?
— Не съвсем.
— Близо до морето ли?
— Не. Има само река.
— Но реките не са като морето, нали?
— Не са. Ни най-малко.
Лъвдей замълча, мислейки за това, като зарови брадичката си между коленете.
— Мисля, че не бих могла да живея далече от морето.
— Не е толкова лошо.
— Повече от лошо е. Мъчение.
Той се усмихна.
— Чак толкова?
— Да. И знам това, защото когато бях на дванадесет години ме изпратиха в училище пансион в Хемпшър и едва не издъхнах. Всичко беше лошо. Чувствах се като чужденка. Всичко беше не каквото трябва, и къщите, и оградите, и дори небето. Винаги ми се струваше, че небето ми седи на главата и ме натиска надолу. Получавах ужасни главоболия. Мисля, че щях да умра, ако трябваше да остана там.
— Но не си останала?