— Не. Издържах половин срок и се върнах вкъщи. Избягах. И оттогава все съм тук.
— Училище?
— В Пензанс.
— А сега?
— Напуснах училището.
— И край?
— Не знам. — Тя сви рамене. — Атина отиде в Швейцария. И аз може да отида в Швейцария. Но тогава, от друга страна, ако има война, може и да не отида.
— Разбирам. На колко години си?
— На седемнадесет.
— Прекалено малка си, за да те повикат.
— Да ме повикат за какво?
— За войната. За службите. За правене на муниции.
Лъвдей изглеждаше ужасена.
— Няма да стоя наведена над конвейер и да правя патрони. Ако не отида в Швейцария, никъде няма да ходя. Ако има война, ще е достатъчно трудно да си храбър и смел и тук. В Нанчероу. Със сигурност не мога да бъда храбра и смела в Бирмингам, Ливърпул или Лондон. Ще полудея.
— Не непременно — каза Гас, като се опитваше да я успокои, но най-вече му се искаше да не беше повдигал въпроса.
Тя помълча известно време, после попита:
— Мислиш ли, че ще има война?
— Може би.
— Какво ще стане с теб?
— Ще ме мобилизират.
— Веднага?
— Да. Аз съм в Териториалната армия. Гордънските планинци. Това е военната ми част. Присъединих се към батальона през 1938 г., когато Хитлер нахлу в Чехословакия.
— Какво значи да си в Териториалната армия?
— Да си полупрофесионален войник.
— Обучен ли си?
— Донякъде. Две седмици в лагер на тази армия всяко лято. Вече напълно мога да стрелям с пушка и да убия неприятел.
— При положение че той не те убие пръв.
— Да. Там е цялата работа.
— Едуард отива в Кралските въздушни сили.
— Знам. Предполагам, че и двамата сме видели надписа на стената.
— А какво ще стане с Кембридж?
— Ако кашата започне, няма да се върнем. Последните ни изпити ще почакат.
— До края на войната?
— Предполагам.
Лъвдей въздъхна.
— Какво разхищение. — Помисли още. — Всички в Кембридж ли мислят като вас с Едуард?
— По никакъв начин. Политическите възгледи варират в много широки граници между студентите. Някои са с леви разбирания, доколкото е възможно, без да направят последната стъпка и да станат посветени комунисти. Най-куражлиите от тях вече изчезнаха, отидоха да се бият в Испания.
— Ужасно смело.
— Да. Смело. Не особено разумно, но невероятно смело. После другите, които вярват, че решението е в пацифизма, трети пък я карат като ято щрауси, които си заравят главата в пясъка и си живеят, сякаш никога нищо лошо няма да се случи. — Като каза това, той изведнъж се разсмя. — Има един невъзможен тип, наречен Перегрин Хазелхърст…
— Не вярвам. Никой не може да се казва така!
— Уверявам те, че е истина. От време на време, когато няма друга работа, той ме намира и великодушно ми позволява или да му налея, или да му купя питие. Приказките му са неизменно тривиални, но ако по-сериозен въпрос се появи в разговора, поведението му винаги ме поразява като лекомислено до безумие. Сякаш една нова война крие не по-голяма заплаха от мач по крикет или футбол от Итън, където Перегрин е прекарал момчешките си години.
— Може би просто се преструва. Може би се тревожи не по-малко от нас.
— Английско хладнокръвие, искаш да кажеш? Твърдата горна устна? Геният на омаловажаването?
— Не знам. Може би..
— Това са качества, които намирам за твърде досадни. Карат ме да си спомням за Питър Пан, който лети с малкия си меч на бой с капитан Хук.
— Мразех Питър Пан — каза Лъвдей. — Просто мразех тази книга.
— Колко странно, аз също я мразех. „Да умреш, ще е едно ужасно хубаво голямо приключение“. Това трябва да е най-глупавото изречение, написано някога от човек.
— Аз не мисля, че да умреш, може да е и най-малкото приключение. И предполагам, че и леля Лавиния е на същото мнение. — Лъвдей замълча, като си спомни за леля Лавиния, която за малко беше забравила.
— Колко е часът? — попита тя.
— Четири и половина. Някой трябва да ти купи часовник.
— Купуват ми, но винаги ги губя. Май трябва да се връщаме. — Тя изпъна дългите си крака и рязко се изправи, изведнъж обхваната от нетърпение да си тръгне. — Другите сигурно отдавна са се върнали. Надявам се нищо лошо да не се е случило!
Той реши, че каквото и да каже, би прозвучало безсмислено и кухо, затова замълча. Беше приятно да седи на слънце с гръб към скалите, но скочи на крака и усети плесницата на вятъра, пронизващ дори през дебелия пуловер.
— Да тръгваме тогава, но хайде този път да се придържаме към разумна скорост.
Той го каза непринудено, но знаеше, че това не беше шега. Не че имаше значение, защото Лъвдей не го чуваше. Беше спряла, отвърната от него, сякаш с нежелание да напусне скалите, чайките и яростното море и да се върне към действителността. И в този момент Гас видя не Лъвдей, а момичето от картината на Лора Найт, която той скришно беше взел преди много години от страниците на „Студио“. Дори дрехите й, износените обувки за тенис, раираната басмена пола, стария спортен пуловер (доста приятно изцапан със сок от малини) бяха същите. Само косата беше друга. Нямаше я червеникавата плитка, легнала като дебело въже през рамото.