— Стари са.
— Не, не са. Просто са приели грохналостта. На твое място не бих се тревожила за тях, когато имаш толкова други грижи на главата си.
— Нищо не мога да направя. — Моли се поколеба, после каза доста раздразнено: — Ужасното е, че точно сега, в момента, бих дала всичко, за да не заминавам. Не понасям да оставя Джудит. Не понасям да ни разделят насила. Кара ме да се чувствам като бездомна. Знаеш ли, понякога имам това съвсем необикновено усещане… че съм в нещо като склад за непотребни вещи, без идентичност. Появява се точно когато най-малко го очаквам. Когато пътувам в горния етаж на лондонски автобус или наведена над парапета на някой лайнер, гледам следата на кораба, чиято пяна потъва далече в миналото. И си мисля, какво правя тук? И къде трябва да бъда? И коя съм?
Гласът й секна. За миг Биди се изплаши, че ще избухне в плач.
— О, Моли…
— … и знам, че това е само защото живея между два свята и най-лошото е, когато те се приближат толкова, че краищата им почти се докосват. Както е сега. Не чувствам да принадлежа на нито един от тях. Просто… обезумявам.
На Биди й се стори, че разбира.
— Ако това те успокоява, има хиляди жени като теб — тези от Британска Индия, които са изправени пред същата дилема…
— Знам. Но това не е никакво успокоение. Просто продължавам да се чувствам съвършено изолирана.
— Не, само си уморена. Недоспала. Това води до депресия.
— Да. — Моли въздъхна, но поне не се разрида. Отпи още кафе и остави чашата — И все пак не спирам да искам Брус да работи в Лондон, или Бирмингам, или където и да е, така че да можем да живеем в Англия и просто да сме заедно.
— Малко е късно да искаш това.
— Или дори да не бяхме се женили въобще. Да не бяхме се срещнали. Да си беше намерил друго момиче. Да ме остави на мира.
— Малко вероятно беше да срещнеш друг мъж — каза Биди брутално. — Представи си алтернативата. Да живееш в църковната служба с нашите. И без никакви красиви дъщери.
— Това е само от мисълта, че трябва да започна… отново. Да събера парчетата. Вече да не принадлежа на себе си…
Гласът й заглъхна. Неизречените думи увиснаха между тях. Моли наведе очи и лека червенина плъзна по бузите й.
Неочаквано за себе си Биди се изпълни със съчувствие. Тя прекрасно знаеше какво се крие зад този печален изблик на нехарактерно доверяване. То нямаше нищо общо с неизбежното събиране на багажа и заминаването. Нямаше и нищо общо със сбогуването с Джудит. Всичко беше свързано с Брус. Стана й жал за него, какъвто беше отегчителен. Защото продължителната раздяла не подобрява никакъв брак, а Биди не мислеше, че Моли, толкова женствена, придирчива и свенлива, е много добра в леглото. Не можеше да си представи как всичките тези разделени съпрузи се справят с естествените си сексуални желания. Но, фактически, не беше трудно за разбиране. Очевидното решение беше някаква дискретна връзка, но дори на своенравната Биди бяха дълбоко внедрени предразсъдъците на нейното поколение, така че те господстваха в съзнанието й и отхвърляха от мислите й цялата тази печална страна на живота.
Изчервяването на Моли отмина. Биди реши да бъде позитивна и каза уверено:
— Знаеш ли, сигурна съм, че всичко ще се уреди от само себе си. — Което дори в собствените й уши прозвуча неубедително: — Искам да кажа… Мисля, че всичко това е много вълнуващо. Щом веднъж стъпиш на кораба, ще се почувстваш друг човек. Само си помисли за блаженството цели три седмици да не правиш нищо и само да си лежиш в шезлонга на палубата. И щом ти мине морската болест в Бискайския залив, вероятно вече ще имаш време за собствения си живот. Да се върнеш към слънцето, към тропиците, към безбройните слуги. Да видиш отново старите си приятели. Ами аз почти ти завиждам!
— Да. — Моли успя да наподоби извиняваща усмивка. — Да, разбира се. Просто съм глупава. Извинявай… Знам, че ме смяташ за глупава.
— Не, не те смятам за глупаво момиче. Разбирам те. И си спомням как, когато отидохме в Малта, не понасях мисълта, че оставихме Нед. Но така е. Не можем да сме едновременно навсякъде. Единственото сигурно нещо е, че оставяш Джудит в училище, което е съчувстващо и грижливо. Как се казва мястото, което сте й намерили?
— „Сейнт Урсула“.
— Хареса ли ти директорката?
— Има много добра репутация.
— Да, но ти хареса ли я?
— Мисля че да, след като престанах да се боя от нея. Умните жени винаги малко ме плашат.
— Има ли чувство за хумор?
— Не съм й разказвала вицове.
— Но харесваш училището?