Вместо нея главата на Лъвдей беше увенчана с кичеста хризантема от тъмни, блестящи къдрици, разрошвани от вятъра.
Бавно тръгнаха обратно по пътеката, по която Гас беше хвърчал след нея. Сега Лъвдей явно не бързаше. Прекосиха дъното на кариерата, покатериха се по стъпалата към върха на шистовата скала. После нагоре през гората, като спираха от време на време да си поемат дъх, да постоят на някое от малките дървени мостчета и да погледат тъмните води на потока, които течаха под краката им. Когато накрая се появиха между дърветата и се показа къщата, изправена пред тях, Гас се беше загрял от усилията. Заслонените от вятъра градини се грееха на слънцето, устремени надолу през ниско окосени ливади, и той спря за миг, за да съблече пуловера си и да го метне през рамо. Лъвдей го изчака да направи това. Той зърна погледа й и тя му се усмихна. Когато тръгнаха отново, тя каза:
— Толкова е досадно, защото в един истински топъл ден, след като човек е отишъл толкова далече, единственото, което му се иска, е да поплува…
Тя рязко спря. Беше доловила някакъв звук. Усмивката й изчезна, тя замря на място, напрягайки слуха си. От много далече Гас чу мотор на приближаваща кола. Погледна и видя внушителен даймлер, който се показа между дърветата в началото на автомобилната алея, премина през чакълестата площадка и спря пред къщата.
— Върнаха се. — Докато се връщаха от заливчето, като бърбореха за това-онова, Лъвдей изглеждаше доста бодра, но сега тонът й беше изпълнен с тревога. — Татко и Едуард се върнаха. Ох, какво ли е станало… — Тя заряза Гас и хукна напред, препускайки през тревата и склоновете на терасите. Чу я, че ги вика.
— Защо се забавихте толкова? Какво става? Всичко наред ли е?
Гас се молеше да е така, като вървеше нарочно много бавно.
Изведнъж увереността му се изпари и се оказа, че му се искаше да е навсякъде другаде, но не и тук, да не беше идвал въобще. При тези обстоятелства Едуард щеше да е напълно извинен, ако забрави напълно за приятеля си от Кембридж, така нехайно поканен да погостува. И щом го види, щеше да се почувства принуден да се преструва, че му е приятно да го види и че е добре дошъл. За момент Гас поиска от цялото си сърце да беше последвал първоначалния си порив да върне куфарите си в колата и да си тръгне. Лъвдей беше го убедила да остане. Вероятно погрешно. Това със сигурност не беше време да имаш непознат гост.
Но вече беше твърде късно да поправи ситуацията. Той бавно се изкачи по широкото каменно стълбище, което разсичаше горната тераса, и тръгна по чакълената площадка. Даймлерът беше там, паркиран до неговата кола, вратата беше все още отворена. Пристигналите образуваха малка група, но Едуард, като видя Гас, се отдели от тях и приближи усмихнат с отворени обятия.
— Гас! Страхотно е да те видя!
Той беше толкова зарадван, че всички резерви се стопиха. Гас бе изпълнен с признателност. И каза:
— Теб също.
— Съжалявам за всичко това…
— Аз съм този, който трябва да съжалява.
— За какво трябва да съжаляваш?
— Просто имам чувството, че не трябва да съм тук.
— О, не ставай такъв глупак. Аз те поканих…
— Икономът ви ми каза за леля ти, която е толкова болна. Сигурен ли си, че е добре да остана?
— Твоето присъствие няма да промени нищо в едната или в другата посока. Освен дето ще помогнеш всички да се разведрим. Колкото до леля Лавиния, тя явно още се държи. И е толкова издръжлива старица, че не вярвам да измени на нрава си. Е, как пътува? Колко време? Надявам се, че са те посрещнали и Лъвдей не те е оставила сам да си блъскаш главата? Дадох й строго нареждане да се погрижи за теб.
— И тя го направи. Ходихме до заливчето.
— Чудесата не престават. Тя обикновено не е толкова дружелюбна. Ела сега да те запозная с баща ми и Мери. — Едуард се обърна към другите и се спря, смръщил вежди озадачено. — Само че Мери явно е изчезнала. — Той сви рамене. — Да се надяваме, че е защото е отишла да предупреди госпожа Нетълбед и да й каже да сложи чайника. Но поне се запознай с баща ми. Татко!