Полковникът беше погълнат от сериозен разговор с дъщеря си и явно полагаше големи усилия да я успокои и да й вдъхне увереност. Но като чу, че Едуард го вика, замълча и се огледа, видя Гас и меко отмести Лъвдей. Тръгна към тях, тежките му обувки потракваха по чакъла, висок, спортен и плашещо мършав, и ако таеше някакви резерви за появяването на непознат да живее под покрива му точно в този неподходящ момент, той ги запази за себе си. Гас видя само меко изражение на светлите му очи и стеснителна усмивка на истинско удоволствие.
— Гас, това е баща ми, Едгар Кеъри-Луис. Татко, това е Гас Калъндър.
— Приятно ми е, сър.
Полковникът подаде ръка, Гас я пое.
— Гас, мило момче — каза бащата на Едуард. — Колко хубаво е, че дойде. Колко приятно е да те видя!
На следващата сутрин, в десет часа, Едуард Кеъри-Луис позвъни в бакалницата на Уорън в Порткерис и поиска да чуе Джудит.
— За кого да съобщя? — попита непознат женски глас, съвсем корнуолски.
— Просто Едуард.
— Задръжте.
Той задържа. „Джудит там ли е? Търсят я“. Женският глас, вероятно извикал от стълбите, достигна до него отдалече през слушалката. Чакаше. Тя дойде.
— Ало? — Гласът й беше много тревожен. — Едуард?
— Добро утро.
— Какво става?
— Всичко е наред. Добри новини.
— Леля Лавиния?
— Като че ли е прескочила кризата. Чухме се с Дауър Хауз. Тя се е събудила тази сутрин, попитала е нощната сестра защо по дяволите седи край нея и поискала чай.
— Просто не мога да повярвам.
— Така че мама и татко се изстреляха да видят старото момиче и да проверят общата ситуация, а аз реших да ти се обадя.
— Боже, на всички ви трябва толкова да е олекнало. Милата стара жена.
— Лошата стара жена, по-вярно, защото така ни изплаши. И всички долетяха от всички посоки на компаса, за да са тук. Мама пристигна снощи съвсем изтощена, Атина и Рупърт вече са на път от Шотландия. Както и с Гас, не знаем къде точно са, затова не можем да им позвъним и да им кажем да се върнат в Окнафечъл или където там бяха. Цялата работа се превърна в пълен цирк.
— Няма значение. Най-важното е, че тя се оправя.
— Кога се връщаш?
— В неделя.
— Ако става за гости, ще те заведа при нея.
— В неделя сутринта. Ще се върна в неделя сутринта.
— Ясно. Как си?
— Започва да ми се иска да бъда с всички вас.
— Недей да искаш чак толкова. Това е все едно да живееш в средата на площад „Пикадили“. Но ми липсваш. В къщата има празнота без теб.
— О, Едуард!
— До неделя сутринта.
— Довиждане. Благодаря, че се обади.
Рупърт Райкрофт първата сутрин се успа. Когато се събуди, отвори очи и се вторачи замаяно в отсрещната стена. Не знаеше къде е. Бяха пътували толкова дълго, спали в толкова много непознати легла за толкова кратко време, че сега, като видя края на месингов креват, тапети на райета и дебели пердета на цветя, полуспуснати, не можа да се сети, къде по дяволите се намира.
Но само за миг. Спомни си. Корнуол. Нанчероу. Най-после беше стигнал до дома на Атина, като беше забравил колко дълга е страната, и беше шофирал през цялото време. От време на време Атина, с половин уста, беше предлагала да седне зад волана, но Рупърт предпочиташе да носи отговорността, пък и ценеше колата си прекалено много, за да я повери на чужди ръце. Дори тези на Атина.
Той измъкна голата си ръка изпод завивките и посегна към часовника си. Десет часа. Легна назад с ръмжене. Десет часа. Десет сутринта. Ужас. Но полковникът, когато го заведе до стаята му, беше му казал:
— Закуската е в осем и половина, но трябва да си наваксате съня. Ще ви очакваме, когато се събудите. — И някакъв автоматичен механизъм в мозъка му беше изпълнил нареждането. Което по обратен път беше все едно да кажеш на някого, че трябва да е в строя в седем и половина сутринта, макар и зашеметен от алкохол на парти предната вечер.
Бяха пристигнали в дванадесет и половина през нощта и само родителите на Атина бяха там да ги посрещнат, останалите от къщата бяха вече по леглата. Атина, която през целия път беше напълно будна и приказлива, през последния час и нещо от пътуването беше млъкнала и Рупърт знаеше, че едновременно много искаше и в същото време ужасно се боеше от пристигането. Копнееше да се прибере на сигурно място в прегръдката на семейството си и се ужасяваше от новината, която се боеше, че ще чуе. Това беше толкова лична тревога, че Рупърт знаеше колко е неуместно да се намесва и затова мълчеше и я остави на спокойствие.