Но към края на деня се оказа, че нещата се подобряват. Старата леля, която е била толкова зле, в края на краищата нямаше да умре. Галантният жест на Рупърт да пожертва цяла седмица лов на яребици, шофьорският му маратон да закара Атина при семейството й бяха напразни. Излишни. Трябваше да го преглътне, но изражението му беше постоянно неотклонно приятно.
Атина обаче съвсем естествено беше възторжена. Тя стоеше с майка си във високия, силно осветен хол на Нанчероу, и се прегръщаха непрекъснато, и нейните нежности, недовършени изречения и радостни възгласи звучаха като позитивен сблъсък на емоции.
— Не мога да повярвам…
— Толкова дълъг път…
— Толкова ме беше страх, че ще умре…
— О, мила…
— … шофирахме по целия път…
— Толкова уморени…
— Тя наистина ще се оправи…
— Надявам се. Толкова дълъг път. Може би не трябваше да ви казваме.
— Трябваше да бъда тук.
— Развалихме ви ваканцията.
— Няма значение. Нищо няма значение.
Рупърт вече се бе запознал с Даяна Кеъри-Луис. Тя беше при Атина в малката къща на Кейдоган Мюз, когато Рупърт пристигна, за да отведе Атина в Шотландия. Беше помислил тогава и още го мислеше, че приличаха повече на сестри, отколкото на майка и дъщеря. Тази вечер, в този късен час, Даяна много разумно вече беше облечена в дългия си пеньоар от розов вълнен плат, но полковникът беше напълно официален. Над главите на двете несвързано щастливи жени Рупърт вдигна очи да погледне домакина. Видя старо официално кадифено вечерно сако и копринена папионка и почувства приятна фамилиарност. Както и собственият му баща, полковникът явно се преобличаше за вечеря всеки път. Сега той приближи с протегната ръка.
— Едгар Кеъри-Луис. Колко безкрайно любезно е от ваша страна да ни доведете Атина. А сега трябва да ви се струва, че всичките ви усилия са пропилени съвсем напразно. — И той беше толкова изпълнен с извинения и толкова съчувстващ, че Рупърт забрави огорчението си и направи всичко възможно да успокои по-стария мъж.
— Не мислете така, сър. Това е случай, в който всичко е хубаво, когато свършва добре.
— Много благородно от ваша страна. И все пак е много разочароващо да провалиш лова си. — И после, съвсем обезоръжаващо, и може би с неуместна искрица интерес в избледнелите очи, попита: — Кажете ми как са яребиците?
— Имахме два страхотни дни.
— Колко?
— Над шестдесет. Няколко великолепни ята.
— Предполагам, че сега ще искате да се върнете?
Рупърт поклати глава.
— Не си струва, сър. Бяха ми предложили само седмица.
— Съжалявам. Развалихме ви всичко.
— Не мислете така.
— Е, вие сте повече от добре дошъл тук. Останете колкото пожелаете. — Той одобрително огледа Рупърт. — Трябва да призная, че приемате всичко това много добре. На ваше място щях да мърморя непрекъснато. Хайде сега да ви налея една нощна чашка.
Десет сутринта. Рупърт скочи от леглото и отиде да дръпне пердетата. Загледа се надолу към покрития с камъни заден двор, изпълнен с гукането на бели гълъби с разперени като ветрило опашки. Имаше саксии с мушкато, въже със снежнобяло пране, подухвано от вятъра. Зад двора имаше ивици с трева, а по средата на разстоянието — група дървета, натежали от листа. Като се подаде навън от прозореца и малко протегна шия, беше възнаграден с гледката на синия хоризонт. Той беше промит от ясната слънчева светлина на прекрасна лятна сутрин и Рупърт философски реши, че не може да стреля по яребици в Гленфройхи, но това място със сигурност е веднага след него по качество. Дръпна се от прозореца, прозина се и се протегна до небето. Беше ненаситно гладен. Отиде в банята и започна да се бръсне.
Долу беше малко объркващо, защото наоколо не се виждаше никой. Но с помощта на разузнаване успя да намери трапезарията, заета от висок и внушителен джентълмен, който явно беше икономът. Нетълбед. Атина беше споменавала Нетълбед.
— Добро утро — каза той.
Икономът се обърна от бюфета, край който нареждаше чинии върху печката.
— Добро утро, сър. Капитан Райкрофт, нали?
— Да. А вие сте Нетълбед.
— Да, сър. — Рупърт се приближи и двамата си стиснаха ръцете.
— Безбожно съм закъснял.
— Полковникът ми съобщи, че ви е казал да се наспите, сър. Но сигурно искате да хапнете нещо… Има бекон и наденички, а ако искате пържен домат, госпожа Нетълбед ще се радва да ви услужи. И кафе. Но ако предпочитате чай…
— Не, кафе е добре. — Рупърт огледа масата. Беше сервирано на едно-единствено място отстрани. — Май съм последният.