— Остава да дойде само Атина, сър. А госпожа Кеъри-Луис каза да не я чакаме преди обяд.
— И не е нужно. Тя трябва да си навакса изгубения сън.
Той си сервира бекон и наденички, а Нетълбед му наля кафе.
— Дълго сте пътували, сър.
— Ами почти по цялата дължина на страната. Кажете къде са другите?
Нетълбед му каза.
— Полковникът и госпожа Кеъри-Луис са в Дауър Хауз. Ходят там всяка сутрин, за да посетят госпожа Боскауен и да се уверят, че сестрата прави каквото трябва. А Едуард закара Мери Милиуей в Пензанс за покупки и да прибере нещата за госпожа Нетълбед.
А Лъвдей заведе господин Калъндър да потърси някое живописно място, което би могъл да скицира.
— Кой е господин Калъндър?
— Господин Гас Калъндър, сър. Той е приятел на Едуард от Кембридж. Както изглежда, е нещо като художник любител.
— И той ли ще поживее тук? С каква пълна къща трябва да се разправяте. Нищо чудно, че Едуард е заминал да търси провизии.
— Нищо необикновено, сър — скромно го увери Нетълбед. — Свикнали сме с пълна къща с госпожа Нетълбед.
— Добре, когато свърша със закуската и докато Атина се появи, какво бихте ме посъветвали да направя?
Нетълбед си позволи да се усмихне, като оцени доверието на младия джентълмен.
— Сутрешните вестници са в гостната стая, сър. Или в такава прекрасна сутрин може би ще пожелаете да ги прочетете навън, на слънце. Ще намерите шезлонги зад френския прозорец. Или може би ще предпочетете една малка екскурзия? Да повървите, може би?
— Не, мисля, че физическите упражнения може да почакат. Ще полежа на слънце и ще прегледам новините.
— Прекрасна идея, сър.
Той взе „Таймс“ от гостната, изнесе го навън, но в края на краищата не го прочете. Вместо това се настани на дълъг тръстиков шезлонг и с присвити очи се залюбува на приятната гледка на градината. Слънцето приличаше, някъде пееше птица, а по-надолу градинар косеше тенис корта, като оставяше след себе си зелени откоси, прави като линеал. Той се чудеше дали по-късно очакваха от него да играе. Но после престана да мисли за тенис и се замисли над проблема Атина.
Като си спомняше преживяното, беше трудно да разбере как точно се беше забъркал в тази дилема, която беше претърпяла метаморфоза точно когато най-малко беше очаквал и то в най-неподходящ момент. Беше на двадесет и седем, офицер от кавалерията, капитан в Кралските драгунски сили и пазеше скъпоценното си доста диво ергенско съществувание. Нова война предстоеше и той щеше да бъде в дълбините й, запокитен в някое забравено от Бога място, за да бъде бомбардиран, обстрелван, ранен и може би убит. Точно сега последното, което искаше, беше да се жени.
Атина Кеъри-Луис. Той и няколко от полковите му приятели бяха тръгнали от Лонг Уидън до Лондон за парти. Студена зимна вечер, топла и светла приемна на първия етаж в Белгрейвия. И почти моментално бе я зърнал през стаята и я намери сензационно красива. Беше, разбира се, дълбоко потънала в разговор с въздебел и изглеждащ безсъдържателен мъж и когато той изрече някаква глупава шега, тя се разсмя и се усмихна право в очите му. Усмивката й беше магия — и носът й точно колкото трябва неправилен, и очите й сини като много тъмни зюмбюли. Рупърт едва дочака да сложи ръце върху нея. По-късно, но не преждевременно, домакинята ги представи един на друг.
— Атина Кеъри-Луис, скъпи. Сигурно сте се срещали преди? Не сте? Атина, това е Рупърт Райкрофт. Не е ли божествен? Целият жилав и загорял от слънцето. И чашата му е празна! Дай ми я и аз ще я напълня отново…
След партито заряза приятелите си, взе я в колата си, отидоха в „Мирабела“ и после в „Багател“ и само защото трябваше да се връща в Нортхемптъншир и да бъде на прегледа в седем и половина сутринта накрая я закара до къщата й, като я остави пред вратата на малка къща в Кадоган Мюз.
— Твоя ли е къщата?
— Не, на майка ми.
— Тя тук ли е?
— Не. Няма никого. Но не можеш да влезеш.
— Защо?
— Защото не искам. И защото трябва да се връщаш в Нортхемптъншир.
— Ще те видя ли пак?
— Не знам.
— Може ли да ти се обадя по телефона?
— Ако искаш. Ние сме единствените Кеъри-Луис в указателя. — Тя го целуна по бузата. — Довиждане.
И преди да успее да я спре, беше излязла от колата и прекосила камъните, отвори вратата на къщата, пъхна се вътре и здраво я затвори след себе си. Той седя малко, вперил очи в нея, като се чудеше, леко пиянски, дали не си е въобразил цялата тази среща. После въздъхна дълбоко, включи на скорост и шумно потегли надолу по Мюз и под арката накрая. Едва успя да се върне в Лонг Уидъм навреме за сутрешния преглед.