Атина беше самото отрицание на мечтите й.
Но Рупърт не го беше грижа. Той не обичаше Атина и нямаше намерение да се жени за нея. Но беше очарован от вида й, малко смахнатото й говорене, абсолютната й непредсказуемост. Понякога го подлудяваше. Друг път се оказваше трогнат до дъното на душата си от детската липса на каквото и да било коварство у нея. Тя явно нямаше никаква представа за въздействието си върху него и беше много вероятно да тръгне някой уикенд с друг млад мъж, или да изчезне без предупреждение на ски в Цермат, или да посети стара приятелка в Париж.
Накрая с приближаването на август той я притисна.
— Предстои ми дълга отпуска — каза й той без предисловия, — и ме канят на лов за яребици. Казаха, че и ти можеш да дойдеш.
— Кой каза?
— Семейство Монтагю-Крайтън. Джейми Монтагю — Крайтън и аз бяхме заедно в Сандхърст. Родителите му са много приятни и имат това чудесно ловно поле в точно начело на Гленфройчи. Само планини, пирен и огън от торф вечер. Кажи, че ще дойдеш.
— Ще трябва ли да яздя кон?
— Не, само ще ходиш по малко.
— Ще вали ли?
— С малко късмет няма, но ако завали, можеш да си седиш вкъщи и да четеш книга.
— Всъщност не възразявам и нищо да не правя. Просто мразя да очакват от мен нещо да върша.
— Знам. Разбирам. Тогава ела. Ще е забавно.
Тя се двоумеше, прехапала долната си устна.
— Колко ще останем там?
— Седмица?
— А след тази седмица ще бъдеш ли още в отпуска?
— Защо питаш?
— Ще сключим договор с теб. Ако дойда с теб в Шотландия, ще дойдеш ли ти после с мен в Корнуол? И да погостуваш в Нанчероу, да се запознаеш с мама и татко, Лъвдей и Едуард? И с милите кученца и хората, които истински обичам?
Рупърт беше както изненадан, така и страшно признателен за тази непоискана покана. Атина толкова малко беше го окуражавала, толкова нехайно бе се отнасяла към ухажването му, че никога не беше сигурен дали й харесва компанията му, или просто го понасяше. Последното, което някога беше очаквал, беше да го покани в къщата си. С известно усилие прикри задоволството си. Прекалено голяма радост би могла да я изплаши, да я накара да промени решението си. Престори се, че обмисля предложението и после каза:
— Добре. Мисля, че вероятно мога да приема това.
— О, чудно. В такъв случай мога да дойда с теб, където искаш.
— В Гленфройчи.
— Защо шотландските населени места винаги имат имена, които звучат като кихавици? Трябва ли да отида да си купя някакви дерящи дебели дрехи?
— Само добър дъждобран и подходящи обувки. И една-две бални рокли за танците в Хайленд.
— Господи, това е велико. Кога искаш да тръгнем?
— Напускаме Лондон на петнадесети. Пътят е много дълъг и ще ни трябва известно време.
— Ще прекараме нощ на път?
— Ако поискаш.
— В отделни стаи, Рупърт.
— Обещавам.
— Добре, ще дойда.
Посещението в Гленфройчи се оказа толкова успешно, колкото Тадингтън беше провал. Времето беше прекрасно, небето — синьо, хълмовете — бледолилави от пирен, и още първия ден Атина весело вървя цели мили, седеше с Рупърт на пусията и не гъкваше, когато той й казваше да мълчи. Останалите от къщата бяха доброжелателни и непринудени, и Атина, щом нищо не очакваха от нея, разцъфна като цвете. На вечерята тази вечер носеше тъмносиня рокля, от която очите й ставаха толкова сапфирени, че мъжете лудо се влюбваха в нея. Рупърт преливаше от гордост.
На другата сутрин за негова изненада тя беше свежа и ранобудна, напълно готова за втори ден в планината. Той се страхуваше да не се преумори и й каза, че може да не идва, когато тя седна в трапезарията и изяде огромна закуска.
— Не ме ли искаш?
— Искам те повече от всичко. Но никак няма да ти се сърдя, ако предпочетеш да прекараш деня тук или поне сутринта. Можеш да дойдеш при нас с кошниците обяд.
— Много благодаря, но не искам да бъда кошница с обяд. И не искам да се отнасяш към мен като към увяхваща теменужка.
— Не мислех, че правя това.
При първото шофиране този ден Рупърт избра позиция на високо, която включваше катерене близко до алпинизъм, бъхтене по дълъг, страховит склон през пирен, висок до коленете. Беше поредната славна августовска сутрин. Чистият въздух беше изпълнен с бръмчене на пчели и пиренови цикади, които пееха, та се късаха, и от плясъците на малки изцапани с торф поточета, които се търкаляха по склона, за да се влеят в реката на дъното на долчинката. От време на време спираха, за да охладят китките си и да намокрят лицата си с водите на леденостудения поток, но, загрели и потни, накрая стигнаха и гледката от върха показа, че си е струвало. Свеж ветрец подухваше от северозапад, от сините като сливи склонове на далечните Грампиани.