По-късно, застанал на пусия с Атина до себе си, той чакаше мълчаливо и търпеливо с останалите ловци. От север скрита от пусиите от гънка на хълмовете, вървеше редица викачи през проблясващата блатиста местност. Бяха въоръжени със знаменца, пръчки и доста мръсен език, и гонеха ята яребици пред себе си. Птиците още не бяха се надигнали, но това беше класически момент на силно вълнение, и изведнъж Рупърт беше потопен в усещане за пълно, пронизващо щастие, нещо като безпричинен екстаз, какъвто не беше изпитвал от ранното си детство.
Той се обърна импулсивно и целуна Атина по бузата.
Тя се разсмя.
— За какво беше това?
— Нямам представа.
— Трябва да се съсредоточиш, а не да целуваш.
— Работата е…
Долу от редицата долетя рев „Горе!“, и единствена яребица полетя над тях, но докато Рупърт се стегне, вдигне пушката и стреля, стана твърде късно. Птицата отлетя жива и здрава. Долу от редицата достигна глас, който ясно се чу в спокойния въздух.
— Проклет глупак.
— Казах ти да се съсредоточиш — каза Атина самодоволно.
Те се върнаха в хижата тази вечер към шест часа, загорели и изморени. Като се бъхтеха по последната част на пътя, който слизаше от планината, Атина каза:
— Ще се пъхна право в дълбока тъмнокафява торфена гореща вана. И после ще легна на леглото си и вероятно ще заспя.
— Ще те събудя.
— Добре. Не искам да пропусна вечерята. Гладна съм ненаситно.
— Джейми спомена нещо за селски танци тази вечер.
— А не бал?
— Не. Само навити на руло килими и грамофон.
— Господи, каква енергия. Единственият проблем е, че не мога да танцувам селски танци.
— Ще те науча.
— Ти можеш ли?
— Не съвсем.
— Колко съвършено ужасно. Ще развалим вечерта на всички.
— Ти не можеш да развалиш нищо. И нищо не може да развали днешния ден.
Знаменити последни думи. Когато влязоха вътре, госпожа Монтагю-Крайтън, която не беше участвала в партито на планината, тъй като беше заета с домашните работи, слезе по стълбите.
— Атина, мила! Толкова съжалявам, но телефонираха от дома ти. — Атина замръзна на място и Рупърт видя как кръвта се оттича от лицето й. — Беше баща ти. Само за да те уведоми, че госпожа Боскауен е много болна. Обясни ми, че е доста стара. Мислеше, че може би ще поискаш да се върнеш вкъщи.
Реакцията на Атина на това съобщение промени всичко за Рупърт. Защото тя заплака като дете. Никога не беше виждал момиче така моментално опустошено и шумните й ридания съвсем объркаха госпожа Монтагю-Крайтън, която като шотландка смяташе, че човек не трябва да показва чувствата си. Разбирайки това, Рупърт прегърна с една ръка Атина и твърдо я поведе нагоре по стълбите към стаята й, затвори вратата зад тях с надеждата, че така ще заглуши риданията й.
Той почти очакваше тя да се хвърли по очи на кревата и да задуши скръбта, но вместо това все още с хълцане и дълбоко поемане на въздух тя вече вадеше куфара си от гардероба, хвърли го на леглото и започна да слага в него дрехите, грабнати как да е от чекмеджетата и натъпкани по безподобен начин. Не беше виждал дотогава някой да прави така освен на кино.
— Атина!
— Трябва да се прибера вкъщи. Ще взема такси. Ще пътувам с влак.
— Но…
— Ти не разбираш. Това е леля Лавиния. Татко никога не би позвънил, ако вярва, че нещата ще се оправят. А ако умре, просто няма да го понеса, защото тя е с нас вечно. И не понасям татко и мама да са нещастни без мен, също толкова нещастна край тях.
— Атина…
— Трябва да тръгна веднага. Бъди ангел и намери влакове, които тръгват може би от Пърт. Провери дали мога да взема спален вагон или нещо друго. Каквото и да е. О, защо трябваше да бъда толкова далече?
Това го накара да се почувства по някакъв начин виновен. Отчаянието й го разкъсваше и не можеше да понася да я гледа толкова нещастна. И каза:
— Ще те закарам…
При това невероятно неегоистично предложение той очакваше реакция на потопена в сълзи благодарност, но вместо това Атина, непредсказуема както винаги, стана съвсем раздразнителна и нетърпелива към него.
— О, не ставай глупав. — Тя отвори вратите на гардероба и започна да сваля дрехите от закачалките. — Разбира се, че не можеш. Ти си тук. — Тя хвърли роклите на кревата и се върна за другите. — Да стреляш яребици. За това дойде тук. Не можеш просто да си тръгнеш и да оставиш господин Монтагю-Крайтън с една пушка по-малко. Ще е прекалено грубо. — Тя смачка тъмносинята си вечерна рокля и я натъпка в един ъгъл на куфара, после се обърна с лице към него. — И времето е толкова хубаво — каза тя трагично. Нови сълзи напълниха очите й. — И знам, че чакаше това с такова нетърпение… от… толкова отдавна…