Което беше съвсем вярно, но от това нещата не се подобриха. Тогава той я прегърна и я остави да се наплаче. Беше напълно съкрушен. Винаги толкова обикновена и безгрижна, той никога не си беше представял, че Атина може да е способна на толкова силни чувства, на такава обич и връзка със собственото й семейство. Някак си, може би нарочно, тя беше крила тези дълбоки чувства от него, но сега Рупърт почувства, че вижда скритата страна на образа й, цялата личност, която беше Атина.
Носната му кърпа беше мръсна, пропита с пот и оръжейно масло, затова посегна към кърпа за лице и й я подаде, за да избърше носа и очите си. И каза отново:
— Ще те закарам. Щяхме така или иначе да отидем в Корнуол, просто ще пристигнем малко по-рано, отколкото смятахме. Ще обясня на семейство Монтагю-Крайтън, знам, че ще ме разберат. Но трябва да се изкъпя и да се преоблека в чисти дрехи. След това ще тръгнем веднага щом си готова.
— Не знам защо си толкова добър.
— Не знаеш ли? — той се усмихна. — Стават такива неща. — И дори на него това му прозвуча глупаво. Всъщност това беше омаловажаването на годината.
Всички бяха безкрайно мили. Колата на Рупърт беше извадена от гаража и докарана пред входната врата. Някой беше прибрал куфарите им и ги бе наредил в багажника. Джейми обеща да звънне в Нанчероу и да уведоми бащата на Атина какво става. Госпожа Монтагю-Крайтън направи сандвичи и напълни един термос „за всеки случай“. Сбогуваха се и най-после потеглиха по дългия път на дъното на долината, който водеше към планината.
Атина вече не плачеше, но седеше печална и гледаше през прозореца.
— Просто непоносимо е, всичко тук е толкова хубаво. Едва дойдох и трябва да си тръгвам.
— Ще се върнем — каза той, но думите му прозвучаха кухо и тя не отговори.
Когато пресякоха границата и наближаваха Шотландския ъгъл, беше мръкнало и Рупърт разбра, че ако не се наспи, ще задреме на волана и двамата ще се хакнат в канавката.
— Мисля, че трябва да спрем в някой хотел и да си запазим места за нощта. Утре сутринта ще тръгнем много рано и с малко късмет ще пристигнем по светло.
— Добре. — Тя звучеше изтощена и той вмъкна усмивка в тона си в опит да я развесели.
— Отделни стаи.
Атина остана мълчалива. След известно време каза:
— Това ли искаш?
Това леко го ядоса.
— Не е ли това, което ти искаше?
— Не непременно. — Тонът й беше много нехаен, безучастен. Тя гледаше напред тъмния път под дългите светлини на мощните му фарове.
— Не ми дължиш нищо. Знаеш това — каза Рупърт.
— Не мисля за теб, а за себе си.
— Сигурна ли си, че искаш това?
— Не съм в подходящо настроение да бъда сама.
— Тогава господин и госпожа Смит.
— Господин и госпожа Смит.
И така те спаха заедно, тяхната умора и неговото желание бяха уталожени в анонимния и несмущаван комфорт на огромно двойно легло. И последният, незададен въпрос получи отговор, защото той откри тази нощ, че Атина, при всичките си авантюри, опашки от обожатели и уикенди си в Париж беше още девствена. Това откритие беше най-трогателното и чудесно нещо, което някога беше му се случвало, сякаш тя безкористно беше му направила безценен подарък, който знаеше, че трябва да държи здраво и да цени високо цял живот.
И оттук дилемата. Фактически тя бе пълзяла зад гърба му и несъзнателно беше усещал, че тя е там, че приближава, готова да скочи върху него всеки момент, докато през цялото време енергично си повтаряше, че Атина е просто поредната му връзка, поредното момиче. Лъжи. Какъв смисъл имаше да лъже себе си, когато истината беше, че всяка перспектива за живот без нея би била непоносима? Тя беше станала неговото бъдеще. Това е. Беше направено. Прието. Той пое дълбоко дъх и бавно го изпусна в дълга въздишка на облекчение.
— Звучиш много мрачно.
Той обърна глава и видя Атина, застанала до отворения френски прозорец, която му се усмихваше. Носеше кремава ленена рокля без ръкави и беше завързала като униформа за крикет синьо-кремав копринен шарф на тънката си талия.
— Приличаш на звезда от матине — каза й той, — която излиза на сцената. Някой за тенис?
— А пък ти приличаш на олицетворение на самата съдба. Но доста комфортно. Не ставай. — Тя пристъпи на тревата и привлече втори стол до мястото, където лежеше той. Седна странично, така че да е с лице към него. — За какво беше въздишката?