Той посегна и взе ръката й.
— Може би е било прозявка. Добре ли спа?
— Като пън.
— Не те очаквахме преди обяд.
— Събуди ме слънцето.
— Закуси ли?
— Изпих чаша кафе.
— Всъщност не се прозявах. Мислех.
— Ааа, значи това правеше? Звучеше ужасно изтощаващо.
— Мислех, че може би трябва да се оженим.
Атина беше малко изплашена. След малко каза:
— О, скъпи.
— Толкова ли страшно е това предложение?
— Не, но дойде в много странно време.
— Какво му е странното?
— Не знам. Всъщност всичко. Леля Лавиния умира и после не умира, а ние препускаме от Шотландия… Просто ми се струва, че не знам какво още ще се случи. Освен дето изглежда всички се клатушкаме на ръба на ужасна война.
За пръв път Рупърт я чуваше да говори сериозно и загрижено за положението в Европа. А през цялото време, което бяха прекарвали заедно, тя беше показала образ толкова тривиален, лекомислен и приятен, че той никога не беше повдигал въпроса просто защото не искаше да разваля нищо. Искаше тя да си остане такава.
— Плаши ли те това? — попита той.
— Разбира се. Самата мисъл ме прави на пихтия. И мразя да чакам. И да слушам новини. То е като да гледаш как пясъкът изтича в пясъчен часовник и всеки ден всичко става все по-ужасно и по-безнадеждно.
— Ако това те успокоява, всички заедно сме в това.
— Най-много се измъчвам за хора като татко. Той е преживявал всичко това и преди и мама казва, че е отчаян, макар че прави всичко възможно да го скрие. И не за себе си, а за всички нас. Най-вече за Едуард.
— Заради войната ли не искаш да се омъжваш?
— Не съм казала това.
— Можеш ли да си представиш да си жена на редовен офицер от армията?
— Всъщност не, но това не значи, че никак няма да ми хареса.
— Да следваш барабаните?
— Ако бъркотията започне, май няма да остане много за следване.
— Това е много близо до истината. Така че в момента нямам кой знае какво да ти предложа освен може би години раздяла. Ако мислиш, че не можеш да се справиш с това, ще те разбера напълно.
С пълна увереност тя му каза:
— О, лесно мога да се справя с това.
— А с какво не можеш да се справиш?
— Ами с глупави неща, които ти вероятно не смяташ за важни.
— Провери ме.
— Ами… Не съм груба, или критична, или нещо подобно, но не мисля, че ще пасна много добре на семейството ти. Признай, Рупърт, че не им направих голямо впечатление.
Той се отнесе съчувствено.
— Майка ми е малко тиранична, знам, но не е глупава. Тя може да измъкне най-доброто от всяка ситуация. А това, че ще наследя Тадингтън и ще поема отговорността за него при малко късмет ще стане след десетилетия. При това уважавам родителите си, но никога не съм бил принуждаван от тях.
— Господи, ти си храбрец. Да не искаш да кажеш, че ще тръгнеш срещу желанията им?
— Искам да кажа, че ще се оженя за жена, която обичам, а не за лейди Шеф на лисичарите, нито за перспективен кандидат на консерваторите.
Това по някаква причина я разсмя и изведнъж тя отново стана неговата мила Атина. Той обви шията й с ръка, привлече я към себе си и я целуна. След целувката тя каза:
— Със сигурност не спадам към нито една от тези категории.
Той отново се излегна на стола си.
— Разправихме се с едно от глупавите неща. Кое е следващото?
— Няма ли да се смееш?
— Обещавам.
— Ами работата е там, че никога не съм искала да се омъжвам.
— Да се омъжваш или да бъдеш омъжена?
— Да се омъжвам. Имам предвид сватба и всичко около нея. Мразя сватбите. Дори не обичам да ходя на сватби. Винаги ми се струват най-ужасно изпитание за всички. Особено за горката булка.
— Аз пък мислех, че сватбеният ден е мечта на всяко момиче.
— Не и моя. Била съм на толкова много сватби, понякога като шаферка, друг път като гостенка, и всички се различават само по това, че всяка следваща е още по-екстравагантна и претенциозна от предишната. Сякаш цялата идея е да надминеш предшестващото представление, да направиш още по-скъпо театрално шоу. Сватбите отнемат месеци за организация, с куп съгласувания, списъци с поканени и стари лели, престорено свенливи за медения месец, и необходимостта да имаш нечия съвършено отвратителна братовчедка за шаферка. И после стотици ужасни сватбени подаръци. Поставки за препечени филии, японски вази и картини, които никога, за милион години няма да поискаш да закачиш на стената си. И после прахосваш цялото си време да пишеш благодарствени писма със стиснати палци и всички стават напрегнати и нещастни, и мнозина избухват в сълзи. Просто е чудо, че въобще някой все още се жени, но се обзалагам, че повечето момичета получават нервен срив през медения си месец…