Той търпеливо изслуша всичко това и изчака да й свърши въздухът. Избухването й беше последвано от дълго мълчание. После тя каза намусено:
— Казах ти, че съображението е глупаво.
— Не — отговори той, — въобще не е глупаво. Но мисля, че се съсредоточаваш върху маловажното. Аз говоря за цял живот, а ти се дърпаш заради един-единствен ден. Една традиция. Мисля, че както е тръгнал светът, имаме пълно право да изхвърлим традицията през прозореца.
— Ужасно ми е неприятно да кажа това, Рупърт, но майка ми ще бъде съсипана.
— Разбира се, че няма да бъде. Тя те обича и ще разбере. Пък и ще сме обсъдили всичко докрай, всички за и против. А колкото до венчавката, когато дойде критичният момент, всъщност никой не трябва да е там освен теб и мен.
— Наистина ли мислиш така?
— Разбира се.
Тя повдигна ръката му и притисна целувка към нея. И когато отново го погледна, той видя, че очите й блестят от непролети сълзи.
— Колко е глупаво да ти се плаче. То е просто защото никога не съм допускала, че това може да се случи. Че е възможно да имаш най-добър приятел и любим в един човек. Ти си моят шотландски любим, Рупърт. Звучи като нещо за ядене, нали? Но частта за най-добър приятел е най-важната, защото трае завинаги.
— Вярно е — откликна Рупърт и му трябваше известно усилие, за да запази твърдостта на тона си, толкова беше трогнат от сълзите й и толкова изпълнен със закриляща любов. — Точно това е истински важното.
— Имаш ли носна кърпа?
Той й подаде своята, съвсем чиста, и тя си избърса носа.
— Колко е часът, Рупърт?
— Наближава дванадесет.
— Щеше ми се да е време за обяд. Умирам от глад.
Чак в събота, ден преди да си замине от Порткерис, Джудит се отправи към Пендийн да види Филис. Причините за забавянето бяха разни. Не че не искаше да види Филис, нито пък й се струваше, че изпълнява дълг. Просто ставаха толкова много неща и дните препускаха с плашеща скорост. Освен това комуникацията беше трудна, много дълго беше да общуваш с писма. Джудит беше изпратила на Филис цветна пощенска картичка с предложение за няколко дати и най-после получи отговор на разграфен лист от ученическа тетрадка.
Най-добре ела в събота около три часа и ще пием чай. Аз съм на около миля след Пендийн. Редица от къщички отляво. Сирил е на смяна в Джийвър, а ние с Анна ще те чакаме.
С обич Филис.
Събота.
— Боже, това е последният ми ден! — оплака се тя пред Хедър. — Ама че досадно, трябваше да се договорим по-рано.
— Няма значение. Мама иска да ходи в Пензанс и да си купи шапка за сватбата на Дейзи Парсън, а ако не отида с нея, ще се върне с нещо, което прилича на нощно гърне. С теб можем да направим нещо вечерта. Да накараме Джоуи да ни заведе в Двореца на танците.
И ето, в събота следобед тя е на път, шофира нагоре по хълма и навън от града. Покрай магазини, старото й училище, между разположените на тераси каменни къщи, всяка на стъпало над съседната. Заливът, пристанището потънаха зад нея и тя стигна до кръстопътя и зави към Ландс Енд.
Времето все още е хубаво, топло и слънчево, но остър вятър духа от морето и Атлантическият океан е напръскан с бели пенести калпачета. Облаци се носят по небето, колата напредва по пътя на трета скорост нагоре към мочурливата равнина и тя вижда сянката им да се търкаля по ръждивочервените хълмове. От върха гледката е прекрасна — крайбрежие от зелени ниви, далечни скали, жълт прещип, издадени в морето носове, ясен хоризонт и синьо като индиго море. За момент изпита изкушение да спре отстрани на пътя, да смъкне стъклото на прозореца и просто да седи и да погледа всичко това, но Филис я чакаше и нямаше време за губене.
„Аз съм на около миля след Пендийн. Редица от къщички отляво". Не беше трудно да следва упътването на Филис, защото веднъж излязла от Пендийн и минала край мината Джийвър, където в този момент горкият Сирил работеше дълбоко под земята, панорамата рязко се смени, избледня. Първобитна, почти отблъскваща. Няма вече хубавички малки ферми, разположени сред зелени пасища, накъсани на парченца от каменни огради, останали още от бронзовата ера. Не се вижда едно-едничко дърво, дори да е осакатено от вятъра.